Биляна Савова: Диагнозата ми беше най-хубавият урок по живеене

https://www.24chasa.bg/ojivlenie/article/6940207 Биляна Савова: Диагнозата ми беше най-хубавият урок по живеене Биляна Савова: Диагнозата ми беше най-хубавият урок по живеене www.24chasa.bg

Тя е от хората, след срещата с които няма как да останеш същият. Биляна Савова е пратеник с мисия... Не е ясно от кого е пратена, нито как, но едва ли човек, докоснат от нейния начин на мислене и сила за живот, би могъл да отрече необикновената й житейска мисия. На 40 години, макар да има семейство и интересна работа като арт директор в сп. "Ева", тя се чувства зле физически и емоционално, чувства се изчерпана, лишена от посока. Тогава чува диагнозата множествена склероза и съпътстващата прогноза - обездвижване и предначертан край в инвалидна количка. Днес тя казва, че всъщност диагнозата, която звучи така страшно, я спасява. Биляна превръща диагнозата в подарък, в свой най-мощен двигател, в указателна табела за пътя, който няма алтернатива - път към себе си, към пълното си оздравяване, път към интимния си Спасител.

Пътят, който тя извървява е дълъг и труден - особено в началото, когато тя трябва да го разчисти, за да види посоката и да тръгне. Започва от там - да подрежда приоритети, да изхвърля ненужни и затормозяващи неща – хора, вещи, сюжети. Заминава за Индия почти веднага след поставянето на диагнозата. Заминава по-скоро, за да избяга, а не за да търси решение за диагнозата, а по-късно се оказва, че то е точно там. Само 6 месеца след това първо индийско бягство действията за изпълнение на стратегията за оцеляване започват. Развежда се, разделя се с още много други хора и навици, “приспивали” я до вчера, намира си мястото и започва да живее. Така както винаги е искала. След дълъг и от днешна гледна точка красив път Биляна се чувства здрава. Здрава, силна и готова да живее живота на преродена. И да помага! Първото момиче с МС, на което решава да подаде ръка, не приема помощта, но това не я обезкуражава. Точно обратното - Биляна вече учи уроците си в крачка и не се бави да тълкува разочарованията. Нищо не може да я спре да помогне на всички десетки хора, които оттук нататък ще срещне. Създава фондация "МС - Мога Сам", която подкрепя с информация, емоционално и финансово хора с МС - хора, искащи промяна, хора, изхвърлени от системата, хора, загубени в болката си.

Биляна е вдъхновение не само за хората с множествена склероза. Преди година губи в един ден майка си и най-добрия си приятел, а месец по-късно се налага самата тя да претърпи сложна сърдечна операция. Между тези две събития, само месец след загубите и два дни преди операцията, тя е лектор на фестивала “Свободата да бъдеш” и казва: "Будистите казват, че най-големият проблем на човека е, че си мисли, че има време. Не, нямаме време. И точно заради това намалете скоростта. Слезте от колелото. Оглеждайте се. Отразявайте знаците. Вземете си уроците. Осъзнавайте ги, колкото и болезнени да са понякога. Останете отворени. Останете любопитни. Не се плашете от смъртта само защото някой ви е казал, че е страшна. Не, не е страшна. Тя е последната част от вашата книга на живота. И можем да продължим само ако я приемем. Защото губейки време да се страхуваме от нея, ще пропуснем много интересни и важни неща, които са между двете точки. Точките на раждането и на смъртта."

Биляна е вдъхновение за всички, които не искат да пропускат пасажи от живота си в инерция, страх и безсмислие, във вайкане и самота, в страдание и отказ от радостта от живота. Биляна - като един красив Буда от центъра на София, носи смисъла като удивителна между гърдите си, като голямата стрелка, която ни напомня, че нямаме време. И колко хубаво е това всъщност...

- Сигурно ти е омръзнало да разказваш своята история, но вярвам, че прие да го направиш и този път, защото отдавна си разбрала какво вдъхновение носиш на хората. Не само на онези, които страдат от МС, а на всеки един, който сутрин става за нова битка. Каква беше онази сутрин, в която ти се събуди, преди да научиш своята диагноза?

- Първо искам да те помоля да не употребяваме думата "страдат", защото страданието е въпрос на избор. Напоследък си говоря с хората и за това, че е добре да не приемат това за битка, защото когато има битка, винаги има ранен, а в такава ситуация болестта е по-силната и вероятността ти да бъдеш раненият е голяма. Диагнозата първо трябва да бъде приета от хората - като нещо, което си случва с тях. Тя е реалността. Не казвам, че трябва да се примириш с нея, а да продължиш напред с нея. Целта е тя да бъде преодоляна. Защото, колкото и добре да се чувствам аз в момента, знам, че тя е в мен и знам как за не повече от две седмици мога да се доведа до много тежко състояние.

На 17 май станаха точно 10 години, откакто ми поставиха диагнозата множествена склероза. Не само онази сутрин, а изобщо 3-4 години преди нея аз бях в лошо здравословно състояние. Усещах, че резултатът от ядрено-магнитния резонанс няма да е добър. Погледнах се сутринта в огледалото и си казах: "Каквото и да ти съобщят днес, няма да е нещо, с което не можеш да се справиш!" И наистина няколко часа по-късно ми съобщиха лош резултат. Тогава аз познавах само един човек с множествена склероза и той беше доста плашещ пример. Казах си само: "Опа!".

- Представи ли си себе си като този човек?

- Не, никога. Сигурно е вътрешна защита. Но се стреснах. И аз, и хората, които чуват подобна диагноза, която върви с "нелечимо, дегенеративно заболяване, което официалната медицина не лекува и което рано или късно води до обездвижване и сядане в инвалиден стол и т.н.", трудно се събираме в началото. Трудно е да стигнеш до цялата информация, да вземеш нужните решения, да продължиш напред. Това е най-сложният период от всичко, през което съм минала. И тук аз виждам смисъла в нещата, които правя - когато говоря с хората, знам през какво минават и през какво ще минат, защото има такива, които ми се обаждат още на следващия ден, след като са били диагностицирани. И тогава усещам най-силно нещата, които правя, защото

с моя опит и разбиране мога наистина

да променя този период за някого,

стига той да е готов и да иска

Всеки сам си взима решенията, но е по-леко, като знаеш, че има някой, който е минал по този път, който ще те подкрепи и ще отговори на въпросите ти.

- Споделили ли за диагнозата си с хората около теб веднага?

- Нямаше дълго криене от моя страна. Някои хора замитат проблема и смятат, че като го крият, той не съществува. В началото и аз не исках всички да знаят. Притеснявах се да не се появи някакво съжаление, но после видях, че това изцяло зависи от мен, от това как се приемам и как приемам диагнозата. Първите години получавах много често пристъпи. Ето, например, както си седим и си говорим, ако това беше преди осем години, аз можех изведнъж да усетя как ми изтича енергията и как започвам да губя сила. Силната умора е най-често срещания симптом на МС-а и е необясним за повечето хора. Когато усещах това, знаех, че имам не повече от 20 минути да се събера и да се прибера вкъщи. Изключвах телефона, пусках щорите - в най-добрия случай отминаваше за 24 часа. И наред с всички други симптоми най-тежкият беше болката - завладяваше цялото ми тяло и не можех нито да лежа, нито да седя. Ходех напред-назад и това ме изтощаваше. Денонощие, две. Случваше се поне по веднъж на два месеца. Нямаше как да не кажа на колегите си. Хората, които са около теб, трябва да знаят, за да имат по-адекватна реакция в такива ситуации, а те ще се държат към теб така, както ти се държиш към себе си. Те ще ме съжаляват, ако аз се съжалявам. Нито един човек не ме е съжалявал никога. И даже мисля, че ако не са нещата, които правя днес за хората с МС, за фондацията, всички отдавна щяха да са забравили за диагнозата ми.

- Беше написала, че човек трябва да взима решенията си за всякакви трудни ситуации предварително. Защо мислиш така?

- Да, това е моята философия в живота и смятам, че дори трябва да се преподава в училище. В един от най-тежките ми периоди, преди да се появи множествената склероза, не се чувствах добре. Нито физически, нито здравословно, нито в личен план - всичко беше пълна разруха. Усещах, че нещата трябва да се променят, но не знаех как. Тогава импулсивно взех решение да направя трек в Хималаите. Имах нужда от нещо екстремно и различно, което да ме накара да усетя себе си по друг начин. Аз обикновено така правя - изчезвам далеч, често и сама. Целта на този трек в Хималаите беше да се качим до първи базов лагер - на 5364 м надморска височина, което за мен това си е абсолютен Еверест. Понеже съм силно респектирана от планината и съм човек без опит в това, преди да тръгнем се срещнах с алпиниста Дойчин Василев, когото познавам, за да ми даде напътствия. Тогава Дойчин постави у мен началото на тази философия за живота. Разказа ми как веднъж горе, високо в планината, срещнал група алпинисти, които били загубили раниците си и нямали храна. Той каза, че нито за миг не си е помислил, че може да им даде от неговата. Тогава аз го осъдих: "Как може да постъпиш така?! Хората бедстват, а ти имаш храна в раницата..." Той ми отговори: "Аз не съм взимал такова решение предварително. Всичките решения на един алпинист се взимат предварително и в полза на него и само на него самия. Той трябва да оцелее! Всеки носи отговорност сам за себе си.” Беше ми много трудно да разбера това на суха тренировка, на фона на надморската височина на София, където водехме този разговор. В момента, в който обаче стигнах там, видях какво означава да имаш предварително взети решения. Случиха се неща, на които дори водачът на групата не можа да реагира адекватно. А тези неща аз ги бях обсъдила с Дойчин, бях взела решения и действията ми бяха адекватни, даже животоспасяващи. Видях как човек оцелява с предварително взети решения. По-късно започнах да го прилагам в екстремните си житейски ситуации. Не стана веднага и не стана лесно, но със сигурност разбрах, че това трябва да ми стане начин на живот. И че това ще ме спасява. Например имам взето решение какво ще бъда, когато остарея, имам взето решение какво ще правя, ако случайно ме диагностицират с рак, ако се наложи да седна в инвалидна количка и много други. Всеки един житейски сюжет, с който се сблъсквам, не ме натоварва, а напротив, провокира ме и ме учи. Знам, че това не е мой личен проблем, но също знам, че утре може и да стане. На мен или на някой много близък до мен човек. И май това е най-важното нещо, на което искам да науча децата си - да мислят и да живеят така.

- Какво ти казаха лекарите след поставянето на диагнозата?

- "Нямаме представа от какво се предизвиква, нямаме представа как се лекува" и т.н. Късмет беше, че попаднах на добър невролог, която ми обясни всичко в прав текст и ми каза, че тялото и решенията са си мои, а тя ще ме подкрепи, каквото и решение да взема за себе си. 40 дни по-късно аз избягах от България - това също е предварително взето решение. Когато имам някакъв проблем, се оттеглям. И не е задължително всеки път да бягам в Индия или някъде далеч, мога да се изолирам и вкъщи. Въпросът е да остана в тишина и да си дам сметка какво се случва и как ще продължа нататък. Аз го правя и знам, че помага, но повечето хора се страхуват да останат сами със себе си.

А тогава, в онзи момент избягах в Индия и защото бях чувала за 5000-ната Аюрведа, но никога не й бях обръщала достатъчно внимание и почти нищо не знаех за тази древна медицина.

- Но Индия е необятна, как толкова бързо намери своето място?

- Не го намерих веднага, но смятам, че всяко от местата, на които попадах преди това, беше необходимата крачка. Малка, голяма, спъваш се, падаш - няма значение. Важното е да не спираш. Вярвам, че пътят трябва да бъде извървян. Като в Хималаите - за да стигнеш до височината, към която си се устремил, ти трябва много добър план. Всеки ден да изкачваш по малко нагоре и плавно да се климатизираш. Може да направиш само 100 м денивелация, но това да се окаже малката, но много сериозна крачка към целта. Така се случва и в живота - трябва да си извървиш пътя, крачка по крачка, за да стигнеш успешно там, накъдето си се запътил. Понякога дори не знаеш какво те очаква, но ти пак трябва да вървиш. И ако може без страх. Хималаите ми бяха много сериозен урок, без да съм подозирала тогава защо съм там и какво правя. Реално те ме подготвиха за всичко, което ми се случи след това.

- Ти си се качила на над 5400 м в Хималаите и това е било огромно изпитание. А всичко, което ти се случи след това, не беше ли изкачване на много над 8000 м?

- Не знам на колко съм се изкачила, но знам, че колкото и да си физически подготвен за там, смъртта може да те тупне по главата доста бързо. Но ако си психически добре подготвен и ако уважаваш планината, ще е по-трудно. И в живота е така. Смъртта е неизменна част от него и това е нещо, от което не трябва да се страхуваме. Миналата година в един ден загубих едновременно майка ми и най-добрия ми приятел. Смъртта беше много близо до мен. И още повече се приближи, когато само месец след тези загуби се подложих на сърдечна операция, по време на която се спряха функцията и на сърцето, и на белите дробове. Реално не бях тук. И се подготвих за това. Намерих в интернет видео с такава операция и я изгледах няколко пъти. Разбрах какво ме чака и без никакъв страх отидох в болницата. Единственото, което усещах, е огромен респект към медицината и уважение към всички в операционната зала и към този, който щеше да държи сърцето ми в ръцете си. Уникално усещане е това. И, честно казано, съм щастлива, че го преживях. Даде ми още опит и усещания. И се радвам, че бързо успях да поема въздух сама, че сърцето ми си върна ритъма и че с всичко, което бях научила през изминалите години, бързо се върнах в добро здраве.

- Вярващ човек ли си?

- Не съм религиозна в общоприетия смисъл. Даже съм малко крайна - смятам, че религиите, такива каквито са в момента, трябва да изчезнат. Знам и вярвам, че има сила, която е в нас, над нас, която ни води и кой както иска да я нарича. Нямам нищо против да я наричам Бог, но религиите учат хората на друго. Не да вярват в себе си, не да искат да знаят, да търсят, да носят отговорност. Учат на упование, на примирение, на послушание. Определят норми и наказват, ако излезеш от тях. Силата на този Бог е една и няма никакво значение през коя врата ще влезеш, за да стигнеш до него. Важно е да осъзнаеш, че силата е в теб и че тя е водещата. Останалото са най-често безмислени ритуали и абсолютно неосъзнато губене на време.

Аз вярвам в себе си,

в моята сила и в това

че ако има Бог, той има една проекция във всеки от нас. И това ни помага да виждаме и да разбираме сигналите, които идват до нас. И ако аз съм дошла при теб днес, може би точно Той, Тя, Силата да са ме пратили, но дали ти ще видиш този сигнал? Повечето неща, които ни се случват, са въпросните сигнали - "телеграмите" от Бог, които той изпраща непрекъснато. Но осъзнаването, действията, изборите и отговорността за тях са си само наши. Никой няма да те спаси, колкото и молитви да изречеш, ако не искаш да се спасиш сам. Бог помага на този, който може сам.

- Имала си "телеграми" и от други места...

- Имах период, в който много често се срещах с хора, които имат ясновидски, шамански, лечителски способности. От любопитство. Някак ги проучвах и ги усещах. Виждала съм наистина всякакви. Даже и един истински маг. Веднъж чух за някаква ясновидка и много бързо, няколко часа по-късно аз, с цял куп проблеми на главата си, отидох при нея. Буквално усещах, че трябва да я видя. И тя, както драскаше нещо по листа, изведнъж ме погледна строго и ме попита: "Ти защо не вземеш да осиновиш и мен?! Толкова хора си осиновила, за толкова хора се грижиш..." Това беше първото, което каза и беше абсолютно в десетката. Ами викам й аз, така се е стекъл животът - родители, семейство, деца, роднини… всякакви, все с проблеми и просто искам да помогна. Тя каза: "Ти си като КейФОР, синя каска и Майка Тереза, взети в едно". Ето това пишеше на онази “телеграма”, която получих чрез тази жена. И само това помня от срещата си с нея. Когато излязох оттам, си дадох сметка колко е права и как трябва наистина да променя нещо. Веднага. Започнах да се отърсвам от всички, които се бяха качили на клоните и видях, че така започвам да си решавам моите, лични проблеми. Винаги съм искала да помагам, но да “осиновиш” по този начин пораснали, възрастни хора, които трябва да си вземат сами живота в ръцете, не е начинът. Единствените две същества, които оставих, са децата ми. Но и там много внимавам. Те са самостоятелни личности и аз мога на тях само да им давам някакъв пример, евентуално съвет, ако го поискат, и разбира се, безрезервната си подкрепа, доверие и любов. И сега е така. Нито един човек не ме натоварва с нищо в момента. Помагам без условия и без очаквания.

- Кога се появи желанието да помагаш на хора с МС, както и самата фондация "МС - Мога Сам"?

- Алпинистите с това са ценни, че когато преодолеят екстремността на изкачването до върха и успеят да се върнат, дават този урок на хората. Но дори и да не успеят да се върнат, пак дават урок. Първото момиче, на което помогнах, ми показа как не трябва да се прави. Хвърлих невероятно много усилия при нея, въвлякох и други хора. Но не се получи, тя просто не искаше да се променя. Тя искаше да си остане това, което е…

Но аз си взимам моите уроци. Осъзнах, че

имам силата и мога да завихря около себе си много хора

и да ги мотивирам да правят неща, от които има смисъл

Също така научих, че когато човекът не желае да се променя, трябва да се отдръпнеш навреме, да го оставиш да поеме сам нещата в ръцете си и да насочиш потенциала си към някой друг, който желае да му се помогне. Както и да не влизаш в личното пространство на някой, който не те е потърсил сам. Разбрах, че трябва да правя всичко това с хигиена и на отношения, и на помощ, а не да се хвърлям в огъня. Не съм отказала среща на абсолютно никого. Защото силата е във физическия контакт, в разговора очи в очи. Може да го чуеш по телефона или да направиш скайп връзка, но най-ценното, което може да дадеш на този човек, е времето си. Ако той го оцени, ще се отплати с онова, което ще направи за себе си. И моята цел не е да “храня” група хора всеки ден безплатно. Моята цел е да ги “нахраня” в началото, защото тогава те са в шок, изтощени и много често отхвърлени от всичко и всички, а после да им покажа къде аз “намирам храната” си. Крайната цел е един ден те да могат сами “да отидат и да намерят своята храна”, а защо не и да помагат на други. Но, за да можеш да помагаш, задължително е първо да помогнеш на себе си.

- Сигурна съм, че те търсят не само хора със здравословни проблеми, защото колкото и да не ти се иска, ти имаш излъчването на Жана д'Арк, която влиза в огъня...

- Да, търсят ме за какво ли не - да намеря работа на някого, например, да платя парното на друг, защото не можел да си го плати… Всякакви има. Но нищо не ме натоварва. Ако ме натоварваше, щях да се оттегля, защото вече знам как да се пазя.

- Къде по пътя научи как да се пазиш?

- В момента, в който осъзнах, че най-важното нещо в живота ми съм аз. Особено когато имаш две деца, е много трудно да поставиш себе си на първо място. Обществото, семейството, всички нагласи казват, че ти трябва да си добра майка, да се грижиш за децата си, да правиш за тях всичко, да “даваш от залъка си”, да “ги закриляш с крилете си”. С такива клишета живее една майка в нашия социум. И хората го разбират буквално. А в самолетите неслучайно казват: при бедствие първо слагаш кислородния апарат на себе си си, а след това - на детето си. Никога - обратното. Първите години, когато се лекувах в Индия, трябваше да оставям дъщерите си за дълги периоди време и ми беше вменявано, че съм егоист и че не мисля за тях, а само за себе си. След 2-3 години, когато този егоист започна да се чувства все по-добре здравословно, да се усмихва повече, да прави смело нещата, които иска, изведнъж се оказа, че

да съм добре, да съм здрава и щастлива майка

е най-големият подарък за децата ми

Защото другият вариант е да не съм добре. За съжаление нас ни възпитават по друг начин - аз в един разговор казах на майка ми, че имам множествена склероза и че ще се развеждам. Тя не можа да прецени кое е по-лошото. Седя, мига, гледа ме, мига и каза: "Не е хубаво да се развеждаш в този момент. Направи компромис. Аз цял живот съм правила такива, заради вас..." Но в онзи момент аз не търсех съвет, аз й съобщавах. Както и й казах, че това си е бил нейният живот и нейните решения. И сега така правя. Не търся съвети, а съобщавам, ако се налага, решенията си. Дори и да сгреша, аз нося отговорност за това. А сега, когато срещна млади хора с тази диагноза, аз им казвам: "Вие, хора, всъщност имате уникалния шанс да научите децата си как се излиза от такава ситуация!"

- Казват, че ни се дават толкова големи трудности, колкото всеки от нас може да поеме. Вярваш ли в това или по-скоро смяташ, че всеки от нас може да преодолее всичко, защото трудностите изграждат характера?

- Има два варианта - или да понесеш трудностите, или да не ги понесеш. Ако преодолееш нещо трудно и голямо, няма как след това да не си по-силен и да не ти се преобърне представата за живота. И пак да направя аналогията с алпинизма - Боян Петров затова беше такъв силен – мина човекът през много предизвикателства. Но там има и пристрастяване към адреналина - желание да преминеш и следващото, и следващото. Преди, когато не правех това, което правя през последните 10 години, живеех нормално сиво, скучно и по инерция. Обаче пък бях много адреналинов играч и си търсех непрекъснато предизвикателства. Търсех си белята, както казваше дядо ми. Даже той ме наричаше Беляна, от “беля”. Едно от любимите ми неща беше да шофирам с над 250 км/ч. Умишлено си търсех и организирах такива пътувания сама. Беше ужас! И беше свързано с великото усещане за контрол. Вцепеняваща концентрация, скорост, с която не виждаш нищо, защото всичко ти се размазва и голямото удовлетворение, че си успял, макар и да си рискувал не само собствения си живот, а и този на други. Определено бях голям, много голям контрольор. Във всеки един аспект.

Сега мога да обобщя, че 90% от хората с МС са големи контрольори. Днес наблюдавам някои от тях и виждам себе си преди години и ми става даже забавно, докато ги наблюдавам. И се питам - може ли толкова време да съм загубила в това да контролирам, да става точно така, както аз искам и то на всяка цена и веднага?! Но всеки си има своя път на осъзнаване и своята скорост за крачене по този път. Защото по него се върви бавно. С висока скорост не става, защото тя не ти позволява да виждаш знаците по пътя, да осъзнаваш движението.

Да пуснеш контрола е едно от най-хубавите неща,

които може да направиш за себе си

Да оставиш нещата да се случват по най-добрия възможен начин за теб, да се наслаждаваш на живота, без да пренавиваш пружината. Да бъдеш тук и сега във всеки един момент. Да се раждаш всяка сутрин заедно с изгрева. И всичко това да го правиш с осъзнаване.

- Има и едно друго вярване, че силните жени често остават сами. Аз отказвам да мисля така и въпреки това съзнавам, че много малко мъже биха били равностойни партньори на жена като теб...

- Какво значи "равностоен партньор"?! Да бъдеш с някого не е състезание, не е надбягване. То е баланс и равновесие. Ако ти си по-силният, по-бързият, както казваш ти, дали пък няма да е добре да имаш до теб човек, до който да можеш да спреш, да починеш, да ти даде чаша вода, да те наметне с одеяло, за да не настинеш след стремглавия бяг? А пък ако можеш спокойно да си представиш човека, който сега е до теб, остарял, немощен, прегърбен, побелял, с увисналата кожа и петната по нея и ти също си остаряла и побеляла, седнала до него, гушната в прегръдката му, и се оглеждаш в усмихнатите му очи, така както и днес - това най-вероятно е твоят човек. И още нещо – ако има момент, в който осъзнаеш, че искаш да променяш някого, можеш да си сигурен, че това не е твоят човек. Равностойният партньор е като парчето от пъзела, което много точно пасва на това парче, което си ти. Означава да е до теб и ти да усещаш безусловната му подкрепа във всеки един момент. Подкрепа – да, но без обаче той да се превръща в патерица. И няма значение кой е силен и кой е слаб според нормите на обществото. Защото понякога уж много силните се оказват много сами и изпадат в абсолютна безизходица.

- Мислиш ли за старостта?

- Никога не мога да си се представя като пенсионер, който си седи по цял ден вкъщи, прави някакви пенсионерски неща, взема някаква пенсия, боледува и мрънка - абсурд, няма такъв сюжет в главата ми изобщо. Ако съм жива, то значи, че ще съм и здрава, а това означава, че ще бъда активна. Отдавна съм разбрала, че не системата ще ме гледа, не държавата, не децата ми, а аз ще живея дотогава, докато съм здрава. Когато навърших 40, започнах да броя годините си наобратно. На шега. И според обратното броене сега съм на 30. А истината е, че се чувствам много по-добре отколкото на 30. Всъщност не помня как съм се чувствала тогава. Много бързах. Минах през този етап с много висока скорост. Така както шофирах, така и живеех.

- Започна да живееш на 40, така ли?

- Така излиза. По-скоро разбрах живота, какво означава да живееш.

МС не е страдание,

а по-скоро късмет

Когато ти се появи такава диагноза, ти си късметлия или поне аз така смятам. Тя ти дава шанс и време да се промениш, да се поправиш и да продължиш по нов начин, който ще те изведе от тази ситуация, в която си изпаднал. Аз не страдам и не боледувам. Единственото нещо, което ми даде тази диагноза, е най-ценното, което може да получиш - урок за живеене. И да разбереш, че ти си най-важният.

- Какво искаш за себе си, Биляна?

- След сърдечната операция миналата година получих белег като голям знак удивителна отпред на тялото си (б.а. посочва белега от операцията). Приемам го с радост и гордост. И също като препинателния знак, който слага финал на един етап. Като се гледам сега в огледалото, виждам знака, сещам се и за операцията, и за часовете, в които бях близо до смъртта, и за това, че сърцето и белите дробове са заработили успешно след тази сложна интервенция. А като знам и всичко, през което минах в последните десет години, и всички страхове, които извадих на светло и преодолях, няма как сега да не гледам живота си от друга гледна точка. Знаеш ли, шест месеца след тази операция навърших 50 години. Отпразнувах не юбилей, а започване на нов етап. По-добрата част от живота ми. Всяка сутрин ставам с изгрева на слънцето. Станах и тогава, след това празнуване, направих си йогата, направих си традиционната медитация, слънцето изгря точно в мен, в удивителната, и в този момент в главата ми изплува един въпрос: “Какво искаш най-много да ти се случи от тук нататък?” И първото, което се появи в съзнанието ми, беше: "Искам, когато дойде моментът да си отида от този свят, да си тръгна спокойна, удовлетворена и с усмивка". Отворих очи, усмихнах се и разбрах, че така ще бъде! Ако се стремиш точно към това да приключиш живота си, когато му дойде времето, удовлетворен, спокоен и с усмивка, това просто означава да живееш така, че да не забравяш себе си, да се държиш в кондиция и в добро здраве, да правиш нещата, които обичаш и да бъдеш с хората, които обичаш. И ако е така, няма как да не се получи! Просто няма как!

Ако искате да бъдете доброволец във фондацията на Биляна Савова, потърсете повече информация за това на сайта https://mogasam.wordpress.com. Може да й пишете за съвет, с въпрос или защото искате да бъдете част от нейния доброволчески екип, на ms@mogasam.org.

А ако познавате други вдъхновяващи жени, пишете ни за тях, а ние ще разкажем историите им. Имейлът, на който може да номинирате своята вдъхновителка, е editors@mila.bg.

"Вдъхновителки 2018" е кампания на в. "24 часа" и MILA.BG и ТУК може да прочетете историите на останалите ни героини.

Абонамент за печатен или електронен "24 часа", както и за другите издания на Медийна група България.

Други от ВДЪХНОВИТЕЛКИ 2018

Мария Шик: Деца, щастливи от моите торти, ме радват колкото успешните случаи в операционната (галерия)

Тя е анестезиолог със сериозен опит. Работила е години наред в една от най-тежките и отговорни области в медицината – кардиохирургията. Днес е анестезиолог в друга област, като признава, че така й е по-лесно да съвместява работата с грижите за двете си деца и да намира време за себе си и за своите хобита.

Елена Карагьозова: Всичко е възможно, ако има кой да вярва в теб

Когато напишете в Google "детска фотография", излизат над 6 милиона резултата. Когато Елена Карагьозова прави първите снимки на дъщеря си с малко фотоапаратче, сигурно не са били по-малко. Последното, за което тя мечтае тогава, е да бъде призната за един от най-добрите детски фотографи в България. Елена е завършила икономика и след като ражда три

Маги Пашова: Трябва да следваш не сигурния път, а собствения

"Казвам се Маги и вече повече от 8 години се занимавам с темата хранене." Така започва представянето й на нейния сайт magipashova.com. Всъщност финото и усмихнато момиче, което така скромно представя себе си, има десетки последователи в социалните мрежи и е вдъхновило голям брой семейства да се обърнат към здравословния начин на живот.

Биляна Савова: Диагнозата ми беше най-хубавият урок по живеене

Тя е от хората, след срещата с които няма как да останеш същият. Биляна Савова е пратеник с мисия... Не е ясно от кого е пратена, нито как, но едва ли човек, докоснат от нейния начин на мислене и сила за живот, би могъл да отрече необикновената й житейска мисия. На 40 години, макар да има семейство и интересна работа като арт директор в сп.

Ирина Купенска: Хората имат нужда да виждат, че мечтите се сбъдват

Когато преди десетина години кулинарните блогове бележат бум, Ирина Купенска е все още сред начинаещите кулинари. И тя, като повечето от тях, е без професионално образование за готвач или сладкар. Просто обича да готви, има открит афинитет към десертите и се справя страхотно и с тяхното приготвяне, и с красивото им презентиране, и със заснемането.

Последно от логоЗДРАВЕ

Новини

Последно от лого

Последно от

Последно от

Още от ВДЪХНОВИТЕЛКИ 2018

Последно от

Последно от

Най-важното

Избрано от Google

Следвайте във Viber