Ако българският зрител иска да види докъде е стигнал световният театър в една от модерните си посоки, трябва да гледа спектакъла на Лилия Абаджиева в Театър “Азарян” в НДК. Наречен “Ако нямах лоши сънища”, той показва края на театъра в класическия му формат. Ако режисьорката е искрена, а не в ролята на лектор, значи тя е обидена на театъра и с този спектакъл му отмъщава. В “Ако нямах лоши сънища” няма история, сюжет, случващо се от нечий живот. Представлението прилича на циркова програма от номера, които се нижат един след друг в различни части от сцената, върху която е построено сложно съоръжение.
То прилича на
лабиринт за криеница
и гоненица -
до няколко площадки се стига по стълби; подвижни платформи пропадат от сцената или се изравняват с нея; от хоризонтални лостове висят люлки на вериги. Текстът е откъси от “Хамлет”, “Ричард III” и “Ромео и Жулиета”, изрецитирани тук-там в съоръжението, така че да не въздействат или да не привличат повече внимание от онова, което е насочено към акробатите, люлеещи се или вървящи върху лоста високо под цирковия купол. Театърът, който зрителят познава, използва илюзията, за да наподобява реалността и с помощта на актьорите да я приближи до публиката. Зрелището на Лили Абаджиева не иска да имитира реалността, нито да отправя някакви философски и морални послания към публиката. Тя гледа фрагменти от емоционално неутрално представление, в което все пак може да се възхити на добре поддържаното тяло на Александър Кадиев, съблякъл се по боксерки, за да изпълни гимнастически упражнения. Или на появата на Моню Монев, когото харесва в сериите на “Откраднат живот”, защото неговият герой е чешит със запомнящо се оригинално изпълнение. Но тази възхита не е замесена с театрална мая, тя не е по-различна от интереса на зрителя на лекоатлетическа щафета или на футболен мач. Зрителят не се интресува от това, което говори или мисли персонажът на актьора, а от онова, което прави той. И затова режисьорката е осигурила няколко “канала” на комуникация между актьорите и зрителите. Изпълнителите се втурват на сцената от различни страни всеки път с различни упражнения и докато сценичният кръг се завърта, се стопяват обратно. Лили Абаджиева не иска да си помислят, че е изоставила своите изпълнители в това не-театрално зрелище, и сяда на една люлка заедно с тях.
Всички се полюшват,
докато сцената се
върти. Полюшват се,
полюшват се
и така може да продължи до безкрай. На публиката в Театър “Азарян” очевидно ѝ харесва това, което гледа, защото нито един зрител не напусна. Хората непрекъснато очакваха нещо да се случи на сцената, но напразно. Аз с носталгия си спомних за хитовете от режисьорската младост на Лили Абаджиева - “Хамлет”, “Вертер”, “Отело”, “Ромео и Жулиета”, които изградиха нейния оригинален стил и привлякоха вниманието и на европейските театрали при гастролите ѝ на запад от границите ни. Но тогава тя все още е вярвала в необходимостта на театъра като източник на гледища за човека и света, по-малко или повече спорни.