Георги Белчинов е затворникът с най-дълъг престой зад решетките.
Осъден е за убийствата на двете си жени
Той изглежда като добродушен 72-годишен пенсионер, който е тръгнал към пазара или за среща с наборите в градинката. С жив и любопитен поглед, слабичък, около 1,60 м, леко прегърбен, енергичен. Като много от връстниците си е без зъби и не дочува, затово говори високо и се налага да му се вика в ухото, за да разбере какво му казваш. Макар и да изглежда леко дезориентиран, което може да се обясни с годините му, крачи бързо, обут с черни домашни чехли.
Спретнат е. Облечен е с чист син анцуг, под който се подава бяла фланелка с надписи на английски. Протяга студена и леко трепереща кокалеста ръка и се представя.
“Казвам се Георги Белчинов, но всички ми викат Дядо Боже, защото се моля постоянно, по цял ден и нощ.” Докато го изрича, сплита ръце пред гърдите си и отправя навлажнен поглед към тавана.
Мястото на срещата е стая, която прилича на клуб за детски партита - кът с плюшени мечета и с пластмасови колички, пъстро килимче с герои от анимационни филми, фототапет, изобразяващ поляна с хиляди лалета.
Една огромна бяла решетъчна врата и до нея надзирател напомнят, че се намираме не на парти на внучето на Дядо Боже, а в стаята в софийския затвор, където лишените от свобода се срещат с невръстните си наследници.
Георги Белчинов е
затворникът в България
с най-дълъг престой
зад решетките
От своите 72 години той е изкарал в килия около 40.
“Не съм за затвора вече. Поправих се, от лошо бягам, кръстих се, приех християнството и станах много добър. Нямам нито едно наказание за тези години”, хвали се Дядо Боже.
В лявата си ръка стиска трите най-важни документа в живота си- епикриза, че страда от диабет и през 2014 г. е изпаднал в хипогликемична кома, молба за помилване, изпратена на 27 февруари т.г. до Върховния касационен съд и вицепрезидента Илияна Йотова. Третият е сертификат за завършен тримесечен “курс на пътешествието”. “Затова, че ходя навсякъде с Господ и той е с мен. Той ми знае пътя”, обяснява приповдигнато. Вероятно грамотата е вид поощрение за затворници, които твърдят, че са се покаяли.
Дядо Боже е един от 58-те мъже, които изтърпяват доживотен затвор без замяна у нас. В момента лишените от свобода са 6663.
В софийския затвор е вече 28 години, от лятото на 1989 г., което го прави абсолютен рекордьор. През 1989 г. е
осъден на смърт за
убийството на
втората си съпруга
Софийският градски съд му дава най-тежкото наказание, защото престъплението му е второ и е извършено по особено жесток начин.
Преди това някъде в началото на 70-те години Белчинов отнема живота и на първата си жена, от която има три деца. За това убийство получава 20 години, от които излежава 12 г. След известен престой на свобода попада отново зад решетките.
Дядо Боже е един от 21-те осъдени, чиято смъртна присъда е променена на доживотен затвор без замяна с указ на вицепрезидента от 25 януари 1999 г. Това става само месец след като на 10 декември 1998 г. 38-ото народно събрание премахва окончателно смъртното наказание от Наказателния кодекс на България. То е въведено у нас на 1 февруари 1896 г. Последната екзекуция на затворник е изпълнена на 4 ноември 1989 г. След 10 ноември 1989 г. има мораториум върху изпълнението на смъртни присъди.
“Всяка нощ треперех от страх, щом тропне нещо зад вратата, но изкарах късмет, защото постоянно се молех”, казва той.
“Килията беше тясна.
Нямаше тоалетна
10 години съм ходил само в кофа, спях на нар, на цимента, имаше само един дюшек - спомня си годините, когато е бил смъртник. И добавя: - А сега дори и в карцера има легла.”
През 2004 г. Георги Белчинов и Пламен Йоргов осъждат страната ни в Европейския съд в Страсбург заради условията в килиите на смъртниците. Както и за ужаса от очакването да ги екзекутират.
Йоргов, който в момента е в плевенския затвор, получава смъртната си присъда месеци след Дядо Боже. Той е осъден за това, че на 17 юли 1989 г. край Гулянци убива три деца между 8 и 12 г.
Преди това 33-годишният тогава шофьор на камион изнасилва най-голямото момиченце пред очите на по-малките ѝ братовчеди.
Делото “Йоргов и Белчинов срещу България” е заведено през 1999 г. Искът на убиеца от Гулянци е за 30 000 лв., а на Дядо Боже - 5000 лв.
От решението става ясно, че по време на мораториума не е имало регламент на режима на осъдените на смърт за правото им на разходки, колети, свиждания, радио и труд. Освен това законът за изпълнение на наказанията предвиждал изключително тежък режим за осъдените на смърт - пълна изолация. Така за година-две те деградирали.
Не са имали
никакъв достъп
до външния свят,
единствените хора, които виждали, били надзирателите. Живели без отопление, на денонощно осветление. Стресът от чакането се засилвал от факта, че при всяко влизане на надзирател очаквали да им съобщят, че мораториумът се отменя.
“Почти всяка нощ в 12 ч идваше надзирател и ме питаше: Ти мина ли вече Върховния съд? Не съм минал, му казвах, и той: Е, тогава няма. Искаха да ме изкарат и да ме трепят, ако бях минал през Върховния съд, щяха да ми видят сметката”, спомня си Дядо Боже.
Той
обяснява
двете
убийства
на жените си
с ревност,
но най-вече с бедността. Те бягали от него, защото бил беден, общ работник.
Роден е през 1945 г. в Ихтиман. Баща му се занимавал със земеделие по селата, а майка му ходела по чуждите къщи да пере, за да изхрани многобройната челяд. Белчинов има още четирима братя и една сестра, всичките покойници. Не успява да се прости с тях, защото, когато умират, е в затвора.
“Братята ми си отидоха млади, а аз стигнах до тази възраст, защото все се моля на Господ. Викат ми, че съм стар, но аз се чувствам млад”, казва Дядо Боже.
Твърди, че заради немотията не е ходил на училище и останал неграмотен. “Може и да съм ходил в първи клас, но не помня”, признава затворникът.
Още по-голяма амнезия го обхваща при темата за убийствата на двете му жени. По собствените му думи за първата се жени, когато е на 15 или 18 години. Тя била по-голяма от него и хората го съветвали да не я взема, но той не ги послушал и после брал ядове. През 60-те години им се родили три деца. Твърди, че жена му ходела при други мъже, но не помни как я е убил, даже отрича да го е сторил.
По-словоохотлив е, когато заговори за втората - Зоя.
“Ей, за тая втората получих смърт. Нека ми обясни съдията, ако исках да я убивам, щях ли да ѝ взема дете от дом ”, казва Дядо Боже.
По думите му тя много хойкала и не се страхувала от никого, защото лежала четири години и половина в женския затвор в Сливен. Попаднала там, защото заляла предишния си мъж с киселина
“Искаше и мен да залее.
Отрови ме с вино
В затвора в Сливен се е научила как да го прави”, смята той.
На един Гергьовден през 80-те години на миналия век Дядо Боже се готвел за имения си ден. Посъбрал пари, сложил на трапезата агне, бутилка вино. “И изведнъж почнах да повръщам”, казва, надигайки се от стола, за да покаже как го е правел.
Белчинов е сигурен, че Зоя го е отровила. “Беше ми сложила хапчета в пиенето, едва не умрях”, казва той и изброява кусурите на покойната си жена.
“По една седмица стои при друг мъж. Грабне и детето, а то момиченце, и хайде при някой. Щом взема заплата, пак идва при мен. Плаче и ме пита: Ще ме приемеш ли? И аз, защото съм много добродушен, я приемам обратно, какво да правя. С 5-6 мъже е била ”, връща се назад Дядо Боже.
Упреква Зоя, че прибирала парите му и го оставяла без пукната стотинка.
“Взема 200-300 лв. от завода в Ихтиман, където бях общ работник, тя ми ги открадне и хайде при някой. А аз отивам на работа гладен, стоя без троха хляб 15 дни, докато получа аванс”, описва той неволите си по време на съвместния им живот.
“Обичах я много, затова я прибирах, а то по-добре да я бях изгонил”, признава Дядо Боже. Докато са заедно, получава ведомствено жилище от предприятието, което държавата после си взема.
Как е извършил убийството не помни, защото “то беше много отдавна”. Не е много наясно и кой е отгледал децата му, докато е в затвора. “Те имаха баба, дядо”, казва лаконично.
В епикризата е описан като
асоциална личност с
примитивни реакции
Светлината в живота на Белчинов идва с изваждането му от единичните килии и настаняването му в общо помещение с други лишени от свобода.
“По цяла нощ се моля. Сложил съм си четири икони на стената, до леглото. Другите ми казват: Айде, стига с тези молитви, защото не ги оставям да спят. Но аз не спирам, карам ги да идват с мен в църквата (параклиса на затвора - б.р.)”, твърди Дядо Боже.
Появата на екипа на “24 часа” също обяснява с висша сила.
“Молих се и Господ ми каза - ще имаш помилване от президента и при теб ще дойдат хора на свиждане. Викам на момчетата тук: Ще излизам вече. Може да сте ми късметлии. Болен съм, искам да поживея няколко годинки навън. Имам надеждица”, казва Дядо Боже, отправяйки се към килията.
Георги Белчинов: Не искам да умра в затвора
- Г-н Белчинов, сам ли сте в килия?
- Бях смъртник и 10 г. стоях сам. Поболях се, но от 8 г. съм сред хора. Началникът ми казва: Георги, ще те изведа по отрядите, защото не си лош. Сега съм с още 6-има човека. Изкараха ме с тях, защото съм добър. Те са възрастни - на 50-60 г., само един е на 45 г. Събрахме се все стари хора, но така поисках, защото са по-кротки.
- Как ви минава денят?
- В молитви. И сега, преди да се видим, пак се молех. 28 г. се моля на Господ, затова ми викат Дядо Боже.
- За какво се молите?
- За моето здраве и да изляза на свобода. Не съм за затвора вече. Не искам да умра тук. Поправих се и станах много добър.
- Кога открихте Господ?
- Господ го открих от прошката, все се прощавам, без да спирам.
- Имате ли деца?
- Имам двама синове и дъщеря и едно осиновено дете, което взехме от дом “Майка и дете”. Единият ми син е в Испания, другият беше в Португалия, направиха си къщи. Имам и много внуци - от едното момиче 4, от големия ми син Асен - три, от другия, Румен - също три. Осиновената ми дъщеря има две момичета. Тя се ожени в Ихтиман. Мъжът ѝ е беден, товари и разтоварва с камион по магазините. Казвам ѝ: Няма да пускаш човека и да ходиш при други мъже.
Асен пък не случи на жени и от него все бягат. Взе една рускинка, но тя избяга, после друга женичка. Съветвам го: Пусни ги свободни, махни ги.
- Идват ли да ви виждат?
- Да, но сега закъсаха с парите и не идват често. За Нова година дойде малката дъщеря, донесе ми храна, луканка, портокали, дрехи. Казва ми: “Татко, знам, че ти си добър.” Цял Ихтиман ме уважава и все пита: Кога ще си идва Дядо Боже?
- Какво работихте, докато бяхте на свобода?
- Работен човек съм, бях общ работник в завод за гуми в Ихтиман, защото не мога да чета и да пиша.
- Защо в затвора не се научихте да четете?
- Закога да се науча? На 14 март станах на 72 и карам 73 г.
- За убийството на първата си жена колко време бяхте в затвора?
- 12-13 г. Първо бях в софийския, после ме преместиха в Бобов дол. Там работех в мините, наградиха ме с часовник. Но не помня много, защото оттогава минаха 35 години.
- Помните ли кога получихте смъртно наказание?
- На 29 юли 1989 г.
- Как умря първата ви жена?
- Ами, хайде де, и аз не знам. Тя беше избягала в друга къща. Хората ми казваха да не живея с нея. Но на мен не ми се вярва да съм го направил, а те ми взеха жилището, защото съм я убил.
- С втората ви жена как се запознахте?
- Не помня. Тя беше от Септември, руса, едра, към 40-годишна, по една каса бира пиеше на ден, имаше 5-6 мъже, но беше ялова. Казваше се Зоя. Беше лежала 4 години и половина в затвора в Сливен, защото заляла мъжа си с киселина. Опита се и мен да залее. Заради нея взех дете. Но като получа пари от завода, тя ги прибира и бяга при някой мъж. Бягаше от мен, защото съм беден. После се връща и аз пак я приемам. Давам ѝ акъл: “Зоя, недей да правиш тези работи, ще ти взема дете, защото искам да живея с теб.” Пък тя се научила да ходи по мъже. Грабне детето и отива при някой. Един от Благоевград я беше остригал гола глава. Но тя се връща и аз, добродушният, отново я вземам. Заварих я в леглото с друг.
- Децата не са ли ви гневни, че сте убили майките им?
- Не, казват ми: Ти не си виновен, те бягаха от теб, вземаха ти парите. И двете.
- Как ги убихте, с юмруци, с нож?
- Не помня, това стана отдавна.
- Биехте ли ги?
- Никога, аз на човек не посягам.
- За какво похарчихте 5000 лв., които получихте след делото в Страсбург?
- Не са 5000, а 4900 лв. Тук изхарчих една част, пратих и на дъщерята.
- Интересувате ли се от това, коета става навън? Знаете ли кой е президент, министър-председател?
- Да, президентът е Румен Радев. Подадох молба до него и до Върховния съд да ме помилват. Два пъти министър-председател беше Бойко Борисов. Хората му вярват. Гледам телевизия, ама не съм философ, че да разбирам много от политика.
- При кого ще отидете, ако излезете?
- При сина ми. Той има голяма къща в Ихтиман. Казва ми: Тате, като излезеш, при мен ще дойдеш. Чака ме.
- Другите затворници уважават ли ви?
- Много. Аз им давам акъл. Казвам им: “Момчета, внимавайте, вярвайте на Господ, за да видите колко ще ви е хубаво. И когато излезете навън, не правете глупости”.
Ивелина Георгиева,
психолог в софийския затвор:
Да живееш с мисълта, че
си отритнат, е тежък товар
Мнозина стават религиозни
- Г-жо Георгиева, как дългият престой в затвора променя човек?
- От един момент нататък оказва по-скоро негативен ефект. Много често той е свързан с разпадане на връзките със значимите хора - смърт на родители, децата отказват да идват на свиждане, развод със съпругата, загуба на приятелско обкръжение. А близките са основен фактор за успешна ресоциализация в обществото след излизане от затвора. Нерядко хората след дълги присъди, излизайки на свобода, няма къде да живеят, нямат близки, на които да разчитат, и трудно си намират работа, защото в свидетелството им за съдимост пише, че са осъждани.
В случая с Георги Белчинов дългият престой може да е предпоставка за депресивно състояние заради възрастта му.
- Как реагират, когато не ги пуснат за погребението на близките им?
- Хората, които са по-депресивни, често имат автоагресивни прояви и се самонараняват. Особено трудно го преживяват, когато загубата е на много близък - на родител или на дете, каквито случаи често имаме тук.
- Има ли разлика в поведението на тези, които са убили някой непознат, и други, отнели живота на най-близките си?
- Понякога тези, които са посегнали на хора, които не са от семейството им, го преживяват много тежко. Тук има осъден на доживотен затвор, който е убил абсолютно непознат. Той казва, че ако излезе навън, ще се самоубие, защото е от 15 г. в затвора, няма семейство и близки, няма дом и се е откъснал напълно от обществото.
- Защо, когато попаднат в затвора, лишените от свобода стават силно религиозни?
- Не е задължително, макар че при голяма част от тях е така. Прави ми впечатление, че повечето от силно вярващите са осъдени за тежки престъпления срещу личността.
- Искрени ли са, или разиграват театър?
- Една част са искрено вярващи. Разбира се, трябва да се отчете ролята на православната църква. Отец Сергей е отдаден и добре работи с тях. Пастор Иводор Ковачев от Евангелистката църква им организира много мероприятия.
- Георги Белчинов в коя църква се моли?
- Мисля, че е към православната. Той е станал набожен в затвора.
- Как се обясняват денонощните му молитви?
- От психологична гледна точка, колкото по-голям е престоят в затвора, толкова повече защитни механизми се изграждат. За мен обръщането към вярата е позитивно, но и вид защитна реакция, от която имат нужда, осъзнавайки колко са им тежки престъпленията. Имат нужда от механизъм, който да им покаже, че не са толкова лоши, и да вярват, че и у тях има нещо добро. Да живееш с мисълта, че си осъден на толкова много години, че си отритнат от обществото и че си лош човек, е изключително тежък товар. И несъзнателно те си го преработват.
- Наистина ли не помни как е убил двете си жени?
- Голяма част от тях твърдят така, но всъщност добре помнят всичко. Има много, които не искат да разказват, защото изпитват вина, срам или защото наистина са повярвали, че тук са се променили.
30 държави със смъртна присъда, в Европа само Беларус
В САЩ в 32 щата
все още прилагат
най-тежкото
наказание
30 държави по света все още имат смъртна присъда, а единствената европейска е Беларус. Особеното е, че такова наказание в тази страна могат да получат само мъжете между 18 и 65 години.
Присъдата се изпълнява чрез разстрел, а членовете на семействата на екзекутираните затворници обикновено са привиквани единствено за да им се съобщи за съдбата на близките им.
В Турция също няма смъртно наказание, но се води оживен дебат за връщането му.
Всички други страни на Стария континент са отменили смъртното наказание. Повечето имат доживотен затвор, но осъденият може да кандидатства за предсрочно освобождаване. В Австрия например това става след излежани поне 15 години.
В Белгия също има доживотен затвор, а механизмът за предсрочно освобождаване е сложен. Престъпникът може да го поиска след 15 г. зад решетките. Това става само ако е с чисто съдебно минало, или е бил осъждан на затвор до 36 месеца. Ако предишната му присъда е била между 3 и 5 г., трябва да е лежал поне 19 г., за да кандидатства за освобождаване, и над 23 г., ако предишното му наказание е било по-дълго.
Най-любопитен е казусът с Норвегия. Там има доживотен затвор само за престъпления по време на война. Затова и Андерш Брайвик получи максималната присъда от 21 г. (Виж долу.)
В САЩ в 32 щата все още има смъртно наказание. Изпълнението му става само с инжекция, но ако осъденият поиска, може да си избере и електрически стол.
През новия век в САЩ не е имало изпълнена смъртна присъда чрез газова камера, макар тя да е забранена едва през 2011 г. Последният убит така е германецът Валтер Лагранд през 1999 г. в щата Аризона, а поводът е убийство и тежка телесна повреда на жена при обир на банка.
Робърт Глийсън-младши пък е последният, седнал на електрическия стол. Това става на 13 януари 2013 г. във Вирджиния. Мъжът е осъден на смърт, защото обесил двама затворници, докато излежавал друга присъда.
На 30 април 2014 г. пък се обърка екзекуцията на Клейтън Локет. Той получил най-тежкото наказание за това, че прострелял 19-годишна жена и гледал как неговите приятели я погребват жива. Екзекуцията му в Оклахома бе спряна 20 минути след инжектирането на първия от трите експериментални препарата, които трябвало да му отнемат живота.
Неговата вена буквално експлодирала, а 20 минути по-късно пандизчията получил инфаркт и починал в страшни мъки. Екзекуцията му трябвало да бъде изпълнена 8 дни по-рано, но била отложена по молба на адвокатите му. Причината – Локет да се убеди, че препаратите причиняват безболезнена смърт.
Смъртна присъда има и в азиатски страни като Япония, Китай и Северна Корея. Там чичото на диктатора Ким Чен Ун дори бе хвърлен на кучетата, които го яли 3 дни.
Брайвик осъден на по 100 дни
затвор за всеки един от 77-те убити
Норвежецът Андерш Брайвик лежи едва по 100 дни присъда за всеки от 77-те убити от него. На 22 юли 2011 г. той отне живота на 8 души в Осло с кола бомба и застреля 69 младежи с пистолет и помпа на остров Ютьоя.
Мнозина искаха доживотен затвор за масовия убиец. Такава присъда в Норвегия обаче се дава само за престъпления по време на война - например оказване на помощ на врага. Заради мирното време е подведен под отговорност по член 147, параграф А на наказателния кодекс на скандинавската страна - “дестабилизиране и унищожаване на основните функции на обществото”. Така той получава максималната присъда от 21 години затвор, или 7671 дни зад решетките. Това е едва по 100 дни за всяко от убийствата. Присъдата влезе в сила през 2012 г. Пред съда Брайвик заяви: “Признавам извършването на тези деяния, но не и наказателната отговорност”.
Той не се възползва от правото си да обжалва.
Теоретично е
възможно Брайвик
да лежи до живот
– преди присъдата му да изтече, ще се направи оценка дали все още е опасен. Ако е така, то задържането му може да бъде удължено за неопределено време.
Първо е в затвора “Ила”, а килията му е от 3 стаи. В едната си почива, спи, гледа DVD и телевизия. Във втората първоначално имаше компютър без връзка с интернет, на който Брайвик пишеше книгите си. По-късно обаче PC-то е заменено с електрическа пишеща машина, след като присъдата му влиза в сила. В последната стая има фитнес оборудване.
Година и ден след атентата е преместен в затвора “Телемарк” в Шиен. През септември 2012 г. е върнат в “Ила”, а на следващата година пак е пратен в “Телемарк”, където лежи и до днес. При всичките трансфери той е държан в крило с особено висока сигурност и изолиран от останалите затворници.
Брайвик е бил посетен 5 пъти от майка си Берин в затвора. Последният път, когато се видели, бил седмица преди жената да почине от рак на 23 март 2012 г.
Тъй като знаели, че ще е последната им среща, гардовете в затвора позволили на Брайвик да мине зад стъкленото стъкло и да прегърне и целуне Берин. Той поискал да отиде и на погребението, но му отказали.
“Откакто съм в затвора “Телемарк”, само 5 от 300-те писма, които съм изпратил, не са били конфискувани”, оплака се Брайвик пред съда през 2016 г. по време на едно от делата, които води срещу Норвегия.
Първите му оплаквания започнаха още през ноември 2012 г. Тогава Брайвик написа писмо от 27 страници до правосъдното министерство на Норвегия. В него обясняваше, че лично директорът на затвора “Ила” искал да го накаже. Сред оплакванията му бе и че килията му не се отоплява достатъчно добре. Заради това Брайвик трябвало да носи “три пласта дрехи”. Гардовете пък пречели на стриктно планирания му дневен режим, а украсата в килията му не му харесвала. Нямало и никаква гледка, а лампата му била слаба.
Надзирателите го наблюдавали дори когато си миел зъбите и се бръснел и индиректно го притискали да приключи по-бързо, като тропали с крака. Сервирали му кафето студено и всекидневно го събличали, за да го претърсват, понякога дори жени.
В писма до медии от 2013 г. масовият убиец се оплаква от плейстейшъна си. Той имал втората версия на гейминг конзолата, а искал третата, защото имала по-хубави игри.
Не му харесвал и подборът на вестниците, които получавал. “На другите затворници им дават да цъкат нормални игри, а на мен скучни за деца”, жали се тогава Брайвик. На 20 април м.г. той
успя да осъди
Норвегия за
нарушаване на
човешките му
права в затвора
Брайвик се оплака от прекомерна употреба на белезници, претърсвания и събуждане през нощта. Според норвежките магистрати условията, в които бил държан, нарушават Европейската конвенция за човешките права.
“Недопускането на нечовешко и унизително отношение е основна ценност в демократичното общество. Това остава в сила при всяко положение – както и при третирането на терористи и убийци”, се посочва в мотивите на съда в Осло.
Победата му обаче бе кратка – преди месец втората инстанция отсъди, че човешките права на Брайвик не са нарушени. В момента обжалва пред Върховния съд на Норвегия.
Той може да си приготвя сам храната. Говори и по телефона със своя приятелка, а контактите му са със затворническия персонал, свещеник, адвокатите му и медици.
Състредоточава се и в студентството си по политология в университета в Осло. Брайвик бе приет там през 2015 г. и се записа в дистанционна форма на обучение. Част от колегите му са измежду оцелелите при атаките му, докато други са приятели или роднини на загиналите. Курсовете на Брайвик включват демокрация, човешки права и уважение на малцинствата. Той се оплака, че заради проверките се справял зле в университета.
Дали заради обучението, или по други причини, Брайвик променя политическите си възгледи в затвора. Той вече се определя като фашист и националсоциалист, а преди бил контраджихадист. Сменил и религията си – макар да бил покръстен, не се определял като християнин, а като одинист.
ОЩЕ ПО ТЕМАТА