Историята на 50-годишна жена с премахната гърда, изправена пред избора дали да се подложи на терапия на сляпо
Здравите хора мразят да слушат за болести. Цинична, високомерна и егоистична реакция, брънка от човешкия ген. Едно е обаче да си индиферентен към някакви си смъртоносни вируси в Китай и съвсем друго да отвръщаш глава от темата за рака. Според статистиката годишно над 17 000 българи умират от онкологично заболяване, безумно е да отвръщаш глава от такъв мор. Все едно язовирна стена се пропуква, а държавата нехае.
Две мои приятелки получиха диагноза рак на гърдата през миналата година. Едната е истински герой, модерна, интелигентна, красива жена, достойна за възхищение и уважение. От 25 г. живее в Англия със семейството си, винаги е била последовател на хомеопатията и алтернативната медицина, децата ѝ не са ваксинирани.
Когато научи за болестта си, категорично отказа да тръгне по пътя на традиционното лечение. “Те прилагат едно и също на всички - заяви тя, - изрязване на гърдата или направо и на двете, изваждане на лимфните възли, химиотерапия, лъчетерапия, хормонална терапия.
Не ги интересува
конкретният случай,
действат на сляпо,
защото друго не знаят
Аз няма да стана част от този конвейер”.
И тръгна по другия път: контролира храненето си до последната троха, консултира се с онколози и натуралисти (така се наричат лечителите, които прилагат природни методи), които се концентрират конкретно върху нейния организъм, изследват я и препоръчват точно това, от което се нуждае. Приема имуностимулиращи естествени продукти, посещава клиники за алтернативно лечение на рак в САЩ, била е дори във Филипините при световноизвестния Алекс Орбито, който оперира онкоболни с голи ръце. И е добре. Изглежда и се чувства чудесно, увереността и смелостта ѝ са заразителни за близките ѝ и за стотици във фейсбук.
Другата ми приятелка обаче не притежава подобни качества, не е никак космополитна, не борави с пространна информация. Тя е обикновена работеща българска жена, толкова препарирана от ужас, че вярва на първия срещнат доктор и за миг не се усъмнява в преценката му.
Нейната диагноза рак идва след рутинен преглед при мамолог. Дисциплинирана е иначе, редовно се преглежда. Спомня си, че при предишната консултация докторът се загледал в екрана на ехографа, понамръщил се, но накрая отсякъл, че всичко е наред. Казал ѝ, че има мастопатия и трябва да я следи внимателно. Когато обаче идва време за следващата им среща след половин година, той вече е разтревожен. Този път забелязва изменение в мастната тъкан и съобщава, че пациентката трябва да го посети след 3 месеца.
Става дума за голяма столична частна болница, в нея по случайност моята приятелка има познат служител. Отива притеснена при него, споделя проблема. Той веднага урежда преглед при по-опитен мамолог, след това я консултира и с онколог. Всички мнения са категорични - незабавна биопсия. Правят я. Резултатът е лош, нарича се “инвазивен дуктален карцином”, или бързо развиващ се рак на гърдата. Назначават ѝ операция в края на същата седмица. Междувременно, пак благодарение на инициативата на нейния познат, а не на лекарите, минава на скенер. Жената с облекчение научава, че няма т.нар. далечни метастази в черния дроб и белите дробове.
Оперират я. Премахват гърдата и лимфните възли. Колкото и невероятно да звучи, тя
знае името на
хирурга, но никога не
го е виждала - нито
преди, нито след
изрязването
Не е дошъл да ѝ каже дори “здравей”. Всъщност никой нищо не ѝ обяснява след операцията, просто по-късно същия ден я изпращат да си почива вкъщи с дренажа.
Прибира се, без да са ѝ изписали нито едно витаминче или поне успокоително. Трябвало да се върне след 3 дни за превръзка и това е.
Пациентката няма представа, че след такава операция се нуждае от незабавна рехабилитация, че се назначават консултации с психотерапевти, че съществуват медикаменти и други помощни средства за бързо зарастване и възстановяване. Отново се намесва познатият от болницата, който ѝ урежда рехабилитация - все едно е дефицитна услуга, а не задължителна грижа. Докато чака резултата от хистологичното си изследване, тази добродушна и скромна жена за първи път си задава въпроса: “Как да се доверявам на лекари, на които очевидно не им пука за мен?”
За щастие, резултатите са оптимистични - в лимфните възли не са открити ракови клетки, задължителният тест HER2 е отрицателен, т.е. по-вероятно е болестта да не се разпространява.
Облекчението обаче трае кратко. Онкологът, при когото я изпращат, заявява, че все пак е “хубаво да се направи химиотерапия”. Всъщност никак не е хубаво, защото пациентката страда и от заболяване на вътрешен орган и токсините, които имат намерение да ѝ влеят, може да я убият. “Ако видим, че се чувствате зле, ще спрем”, успокоява я онкологът.
Присъствах на този разговор:
Аз: Защо настоявате да ѝ правите химиотерапия?
Докторът: Защото съществува риск ракът да метастазира.
Аз: А не е ли по-голям рискът да увредите фатално други органи?
Докторът: Не, ще наблюдаваме състоянието ѝ.
Аз: Каква е гаранцията, че в нейния случай химиотерапията ще ликвидира или поне ще ограничи опасността от разпространение на раковите клетки?
Докторът: Гаранция няма, но клиничните изследвания показват, че пациенти, които са се подложили на химиотерапия, имат по-добри шансове.
Аз: Но тя в момента няма рак. Защо искате да разболеете здрав човек? Не ни ли дебнат рискове всеки миг в края на краищата?
Докторът: Има установена процедура, по която сме длъжни да лекуваме.
И пак отначало.
Накрая все пак се случи нещо различно, матрицата леко се огъна.
Той се смили над нас
и призна, че има
изследване,
чрез което с точност може да се разбере каква е опасността от метастази и ще има ли полза от химиотерапията. Алилуя! Идеше ми да изкрещя в лицето му: “Защо ни разигравате досега? Да не сте положили обет за мълчание? Тя от притеснение може всеки момент да получи инфаркт и да умре, бе!”
Спомних си и десетината пациенти, с които чакахме пред кабинета, възрастни и млади, болни, отчаяни. Сигурна съм, че не подозират за съществуването на такъв тест. Пълен лаик съм, разбира се, нямам претенции, че разбирам от медицина, освен това съм и силно пристрастна към съдбата на моята приятелка. Стремя се обаче да следвам логиката. Не е ли редно хората да бъдат максимално информирани за най-страшната болест на човечеството? За живота им става дума все пак!
Тъкмо преди да си отворя устата обаче, докторът поясни, че тестът се прави само в САЩ и струва 3000 евро без ДДС. Не защото сме българи, такава му била цената за цял свят. В Америка бил задължителен, даже не им признавали медицинските застраховки, ако не го направят. Имало и още един тест за същите пари, той и в Европа можело да се направи и показвал каква е поносимостта на пациента към лекарствата. С него отпада притеснението за увреда на други органи и какво ли още не. Но! Здравната каса отказвала да поема разходите за каквито и да било изследвания, не само за рак. Точка.
Дадох си сметка, че разговарям с доктор, който е наясно, че не може да приложи адекватно лечение на пациентите си, защото няма начин да ги изследва, и спокойно се примирява с това. Твърди, че е “хубаво” да се направи превантивна химиотерапия, без изобщо да е сигурен в собствените си думи. Седи зад бюрото и изрежда на всеки онкоболен: “Имаме установени процедури: химиотерапия, лъчетерапия, хормонална терапия до края на живота.”
Вместо българските онколози да крещят в един глас, че заради държавата много често
не са в състояние да
прилагат адекватно и
модерно лечение,
че по-заможните пациенти се спасяват в европейските и американските клиники, те просто прилагат това, с което разполагат. Сякаш сме на фронта и не достигат провизии.
Колкото и толерантен да е човек, когато ракът почука на вратата му, започва да гледа на медиците с други очи, да си задава въпроса за клиничната пътека ли ги е грижа повече, или за Хипократовата клетва? Май някои забравят онзи пасаж: “Никога и никому няма да препоръчвам употребата на отрови и ще отказвам да давам на когото и да било подобно нещо.”
За моята приятелка равносметката е смазваща. За да узнае дали химиотерапията ще я убие, или ще я излекува, трябва да плати най-малко 12 000 лв. за два теста. Естествено, тя не разполага с толкова пари, така че може да предприеме 2 неща: да се подложи 6 месеца на химиотерапия и да стиска палци, че ще оцелее, или да отхвърли терапиите и да живее години в ужас, че всеки момент ракът може да се активира. Като котката на Шрьодингер - затворена в кутия, 50 процента жива и 50 процента мъртва.
Никой нормален съвременен човек не заслужава да се изправя пред такъв избор. А държава, в която това се случва, не заслужава нищо.
Пациентите: Генетиката вдига шанса за успех
Навлизането на генетиката в съвременната онкология и по-широкото място в нея дават по-големи възможности на лекарите и пациентите - в диагностиката, лечението и прогнозата, казва Евгения Адърска, председател на Асоциацията на пациентите с онкологични заболявания (АПОЗ). Това е първата пациентска организация у нас, която започна и продължава вече 11 г. с активна политика за подобряване на цялостната грижа за хората с онкозаболявания.
Генетиката има приложение и в терапевтичната част, където за много от новите лекарства има възможност предварително да се прецени дали ще бъдат ефективни за конкретен пациент чрез генетични тестове. Те точно затова са известни и като индивидуализирана терапия.
Другата част от тестовете работят в прогностичен план.
Всички тестове са безкрайно полезни, стига да бъдат използвани правилно и от хора със съответната експертиза, а не да се налага хората сами да решават да ги правят, уточнява Адърска. Както знаем, това се случва често, пациентите обичат да вземат решение сами, но това е полезно да става само когато те са много добре информирани, подчертава тя.
Категорично смятам, че пациентите трябва да бъдат много активни в търсенето на информация. Доколко тя е полезна за тях, трябва да обсъждат обаче с лекаря - очевидно се появяват възможности за това как пациентът да бъде предпазен от нещо, да му се спести нещо. Разговорът между лекаря и пациента никога не е излишен, не е каприз, трябва да се стимулира, защото е полезен и за двете страни.
Рано или късно здравната каса ще трябва да започне да реимбурсира и това средство в диагностиката и терапията на онкологичните заболявания. Много бързо се развиват медицината и инструментите, които тя използва, затова съм сигурна. Това е въпрос на експертна заявка, след която може да последва обсъждане.
Появи ли се проблем, докато не се намери решение, не бива да спира заявката, че то е нужно, казва Евгения Адърска.