Класациите за свобода на словото са изстрел в тъмното. В тях не можеш да преброиш колко точки ни липсват, за да бъдем шампиони
- Г-н Пунчев, преди дни се върнахте от Германия, като минахте и през Франция, където представихте книгата си “Вие сте тук”. Пътувате много и имате наблюдения, за да правите сравнения. Как ви изглежда медийната среда у нас? Класацията на “Репортери без граници” за свобода на словото поставя България на 111-о място през април, а месец по-късно “Икономист” ни отрежда 49-о място.
- Всички тези класации са изстрел в тъмното. Не вярвам докрай нито на едната, нито на другата, нито на която и да е класация. Освен може би на футболната, защото там виждаш официално как е завършил мачът и можеш да преброиш точки. В тези медийни класации не можеш да преброиш колко точки ни липсват, за да бъдем шампиони. Ние самите усещаме като журналисти, а и потребителите на нашия продукт също разбират дали нещата вървят нагоре и журналистите стават по-свободни и по-умни, или вървят надолу и стават по-глупави и по-корумпирани. Това е въпрос на усет и усетът на всички нас е, че не е както трябва да бъде.
Но нека ти дам такъв пример. В ранната пролет на 1993 г. ние все още бяхме само четири българчета - Кирил Калев, Константин Тилев, Бойчо Автов и аз, които нямаха грам пара в джоба си и въртяха вече радио FM+. Търсехме чужд радиопартньор, като бяхме отказали на български кандидат-бизнесмени каквото и да е сътрудничество. Това беше стратегията ни с Кирил Калев - да е чужденец и да е радиофирма, никакви други. В един момент се оказахме в преговори с белгийците от радио “Контакт”, с англичаните от GWR, с които после станахме партньори, и с френската радиостанция “Носталжи”, по-скоро с представител на държавата Франция, която имаше акционерно участие в радиото тогава. Всички те предлагаха да откупят дял и да работим заедно. Смятам, че взехме най-правилното решение, като се съюзихме с англичаните, които бяха най-сурови, нищо не обещаваха, но бяха
истински империалисти
и ни научиха на това
как се правят пари
Французите обещаха веднага коли, заплати, щяхме да бъдем обвързани с френската държава, макар и косвено, щяхме да си живеем като царчета и нямаше нищо да научим, грубо казано. В “Контакт” бяха професионалисти. Там беше и Калин Попеску-Търичану, който по-късно стана министър-председател на Румъния и я вкара в ЕС, с него щяхме да бъдем партньори.
В цялата тая битка за бъдеще си говорих много с френския представител. Той ми обясни, че моментът - става въпрос за времето преди 25 години, е много интересен, защото всичките радиа преговарят за сливания, пазарът се окрупнява и до 2-3 години ще се окажат двама-трима собствениците на всички медии във Франция. И тук-таме ще остане някой малък републикански вестник и няколко малки радиа, останалото ще са огромни групировки.
Още тогава се замислих, че трябва да станем достатъчно големи, за да оцеляваме, защото рано или късно и у нас ще се случи този процес. Второ, ако сме умни, ние самите ще участваме в това окрупняване като активна страна, ще придърпваме други. Това беше едната част на урока. Но другата я научаваме сега. Това стана и у нас. Реално малките собственици разпродадоха, всичко се окрупни и е очевидно, че нещата са в сравнително малко ръце.
За мен това не е проблем от гледна точка на свободата. Ако си разумен човек и имаш огромна медийна собственост с радиа, вестници и сайтове, ти самият имаш интерес не да проповядваш във всички тях собственото си виждане за света, а да покриеш всички възможни гледни точки, за да можеш да обереш от всички групи вниманието им и парите им.
- Малкият брой собственици ли са единствената заплаха за свободата на словото?
- Не. Откъде може да дойде другият страх? От атака, подмолна или видима, от страна на управляващите. Аз не мога да преценя дали я има. Че
има подмазване на някои силни личности на деня,
има, но дали има чак такъв натиск, по-скоро се съмнявам. Мисля, че вече няма такива механизми. Ще сплашат двама-трима, петима рекламодатели, други сами ще се отдръпнат, но светът вече е много разнообразен и ако си умен и добър мениджър, не би трябвало да те заплашват със смърт на медията.
Третата основна заплаха е вътре в нас - в собствениците и журналистите. Както ние едно време се страхувахме да не сгазим някъде лука политически преди 1989-а, така вероятно и тези хора - всеки посвоему, се страхуват и се престарават с автоцензурата. Този третият аргумент е най-сериозният проблем за свободата на словото.
- При комунизма пак това уж беше най-големият проблем или поне така го представяха управляващите.
- Точно така. Аз си спомням как Тодор Живков отиваше на театър. Едно време работех като преводач на най-големите съветски театри, затова съм виждал. Живков сядаше на 9-ия ред в Сатиричния театър - това беше редът за близки на актьорите, за служебните билети. Той идваше на нашумели спектакли - “Римска баня”, “Рейс”, “Сако от велур” (все на Станислав Стратиев), и всички - от режисьора до актьорите, се притесняваха ужасно как ще се представят, пък тая смела пиеса дали няма да го ядоса. Живков гледаше, смееше се, ръкопляскаше и си тръгваше много доволен. Някой път дръпваше някое слово: “Браво, браво, ама много малко критика. Трябва повече да критикувате.” И си отиваше. Оказваше се, че техните страхове са по-големи от техните цензори и палачи.
Затова си мисля, че нещо подобно става и сега.
Четвъртият фактор е крайното неверие на българина, мачкан и унижаван, с ниско самочувствие, със зъл нрав. Това недоверие също допринася за цялата тая среда на пренебрежение към професията.
Ето ги тези поне 4 фактора, които правят така, че ние да чувстваме, че нещата са кофти. Няма никакво значение на кое място сме в някаква класация на някаква организация.
В собственото си сърце ние сме на ниско място
- Как може да се оправят нещата? След радио FM+ вие самият последователно ръководите и радиокомпания в Украйна, и радио в Сърбия, като ги изваждате от практически фалит. Очевидно знаете как се действа при криза.
- Нямам рецепта как това може да се оправи. Но всяко едно оправяне започва от тебе самия, отвътре.
А и самият свят не е същият. Имаме ли някакви ясни устои в която и да е област? Някакви ясни принципи останаха ли, които хората да спазват и да казват: “Да, тука е границата между доброто и злото”. Какви политици дойдоха, какви са политическите нрави от САЩ през Русия и целия друг свят? Няма очертани правила, дори и елементарните решения на ООН не се спазват. Всеки играе своя собствена груба, брутална и аморална игра, която прави всички нас точно толкова груби, аморални и корумпирани.
- Не е ли било така винаги в човешката история?
- Човек може да оценява само в рамките на собствения си живот и опит. И в рамките на моя личен опит смятам, че сега е по-зле отпреди, по-зле е, включително и от половината от социалистическия период, който съм преживял. Това дава надежда, че в един момент нещата ще се вдигнат пак.
- Преди 2 седмици бяхте в Париж, където представихте втората си книга “Вие сте тук”. По разкази във фейсбук на хората, които са били в залата, се разбира, че те все още помнят гласа ви от “Нощен Хоризонт” на БНР.
- Все още ми дава златни плодове това ми някогашно присъствие в националния ефир.
- Защо остана в миналото?
- Напуснах националното радио през 1988 г. - вече 30 години. Тогава се и ожених. Напуснах, защото бях решил, че вече съм минал това, което съм имал да кажа и направя. Започнах да работя по вестниците и идеята за частно радио изкристализира веднага след идването на демокрацията. Всъщност мисълта ми за частно радио се появи преди 1989 г., колкото и странно да е.
- Тази мисъл вероятно е била по-скоро надежда.
- Не точно. През 1989 г. на 1 март се роди първата ми дъщеря - Андреа, а на 5 март бях в командировка в Швейцария,
единствената ми командировка на Запад преди Десети ноември
Върнах се оттам с 10-ина касети, записани с предавания на швейцарското “Радио+” на френски език.
По онова време приятелите ме караха да се върна обратно в “Хоризонт”. “Не, връщам се само в частно радио”, отговарях им аз. Те се смееха с глас. По-старите обаче помним, че излезе едно постановление, когато се говореше, че ще отпадне опеката на партията върху обществени организации. Разбира се, медии не се споменаваха, но ставаше ясно, че ще се размразяват нещата. Къде на шега, къде по вътрешна интуиция казвах: “Само частно радио”.
Веднага след сватбата - през октомври 1988 г., бяхме в Япония с жена ми при приятел, който беше консул там. Тогава си записах японско радио. Така че вече събирах материал.
Нямам представа кое беше това духче, което следвах, без да си давам ясна сметка какво е, но което ме изведе дотам да направя със съмишленици първото частно радио.
То стана факт през октомври 1992 г. Радио FM+ беше първото частно радио у нас, защото от 1990 г. вече се подготвяхме за него. Лично аз ходех на срещите в Комитета по пощите и далекосъобщенията преди още Стефан Софиянски да го оглави. Там се виждах със служителите, които бяха заварени след Десети ноември. Те бяха достатъчно зрящи, за да им е ясно, че идват други времена и нещо трябва да се направи. Не пречеха, а ние постепенно създадохме цялата документация, която трябваше да помогне да отпадне държавният монопол върху радиоразпръскването. Защото
ефирът беше като
язовирите, горите,
планините - всичко беше
държавно
Същевременно с останалите трима - Кирил Калев, Константин Тилев и Бойчо Автов, събрахме някаква минимална техника, боядисахме две стаи. Започнахме да излъчваме на 15 октомври 1992 г.
- И двамата с Константин Тилев сте работили в “Нощен Хоризонт”. Оттогава ли имахте идея да направите нещо частно заедно?
- Не, с Косьо бяхме много добри колеги и приятели, но не сме споделяли това, поне аз, преди Десети ноември. По-късно обаче с него и Кирил Калев седяхме в моя трабант и аз казах: “Ето това искам да направим”, пускайки им на касета швейцарското “Радио+”.
Между другото в първата папка, която подготвихме за Комитета по пощи и далекосъобщения (той дава първите разрешения за ефирни честоти), името беше “Радио+”. В последната секунда реших да не го крадем едно към едно и го направихме радио FM+.
- Често сте в Германия, защо?
- Там съм по семейни съображения, защото семейството ми живее в Германия. Жена ми Вероника Пунчева стана вицепрезидент на “Метро” в Германия. Покрай това и малката ни дъщеря е в училище, ще бъде последен клас догодина. Голямата е главен редактор на сп. PREMIUM Lifestyle и си взе пътя. Аз съм там покрай това, нямам някакви професионални задължения. Пътувам много, представям книгата си, където мога.
Събирам материал за трета. Наскоро ми попадна една френска книга, която породи у мен много интересна идея. Бих я нарекъл патриотична, ако тази дума не беше толкова компрометирана. Идеята е да напиша за България и нейните най-ярки страни, които са интересни за чужденците - имена, факти, храни, вина. Това, което едно време се правеше много пропагандно, сега искам да го напиша през различна призма, да е много лично, есеистично, исторично. Отново би била нещо като пътепис, личен разказ, биография, исторически разказ и всичко ще е фокусирано върху България.
Ти си първият човек, на когото разказвам идеята си, въпреки че не е избистрена докрай. Бих се позовал и на френската книга, която се казва “Любовен речник за Франция”.
CV
Петър Пунчев е роден през 1956 г. във Велинград
Част от детството му минава в Сирия, където учи във френски лицей в Дамаск. После е във френската гимназия в София. Завършва с отличие Московския държавен университет “Ломоносов”
Дългогодишен радиоводещ и репортер, съосновател на “Нощен Хоризонт” по БНР
През 1992 г. става съосновател на радио FM+ - първата частна електронна медия у нас
През 2007 г. оглавява бизнеса на голяма ирландска медийна компания в Украйна. Две години по-късно става управляващ директор на Радио 3 в Белград, Сърбия
Женен, с две деца - Андреа (1989) и Александра (2000)