“Скъпи наследници” за първи път събира заедно пред камерата двамата актьори, сега правят обща постановка
- На финала на “Скъпи наследници” ловно-рибарското сдружение на вашите герои ще получи ли наследството от 1 млн. евро?
Георги Кадурин: Той (посочва Валентин Танев - б.а.) чете повече сценария и ми казва какво се случва, затова нека той да отговори на този въпрос.
Валентин Танев: Мхм. Как ще ви кажа това нещо - ако го направим, край. Няма да ви отговорим.
Г. К.: Той
с мен много се смееше
на снимки,
защото невинаги отивах подготвен. Току го питах: Тук защо казваме това? И той ми обяснява. Затова той сега решава да отговори с мхм. (Смее се.)
- Наистина ли се събирате за първи път пред камера за сериала “Скъпи наследници”? Как стана тази химия между вас?
Г. К.: Аз като по-възрастен отдавна го наблюдавам като актьор и си викам: С тоя може би ще се сработим. Така се и случи. Доволен съм от младото поколение. (Смее се.)
В. Т.: Просто си допадаме, имаме еднакво чувство за хумор, не приемаме нещата от живота сериозно. Ние самите не се приемаме на сериозно.
- В живота занимавате ли се с лов и риболов както героите ви в сериала?
Г. К.: Мен ме водят на риба много редовно, но нямам собствени такъми. На лов са ме водили веднъж, но втори път няма да отида - нещо не ми хареса. Беше ми скучно. Рибата е по-интересна - гледаш си водата, можеш да си пиеш ракия.
В. Т.: Това е най-важното. Аз ходя за риба с приятели, не съм запален рибар. Приятно ми е с компанията, защото там има големи разкази.
- Сериалът доближи ли ви до селския бит?
Г. К.: Аз съм много свързан с планината, с моя край - Якоруда, Банско. За почивка предпочитам горския живот, отколкото морето. И дядо ми, и баща ми много обичаха планината. Аз съм се качвал 8 пъти на Вихрен. Така че природата винаги ми е въздействала. Мога да паля огън при всякакви обстоятелства. Познавам и досега общувам с хора, които се занимават със земеделие, с гледане на овце, със селски неща. Нямах проблеми в Бели Вит.
В. Т.: Аз самият съм израснал на село. Гледал съм и овце, и крава, и прасета.
Г. К.: Клал ли си кокошка? Аз съм.
В. Т.: Кокошка - не. Но
веднъж ме оставиха
да коля яре
Добре, че дядо ми беше там, за да ми покаже. Беше на 99 г., трепери му ръката и казва: Вале, дръж ми ръката. И го закла. А аз съм жалостив. Това си е част от мен, не е нещо, което тепърва да научавам - детството ми е минало така.
- Как се чувствахте по време на снимките?
В. Т.: Добре, че снимахме в планината. Ако беше в студии, павилиони и т.н., нямаше да е същото - щеше да бъде в пъти по-тежко. А така - работиш, работиш, излизаш, сред природата си.
Г. К.: Това беше голям плюс, иначе такъв сериал се снима доста тежко.
Имали сме по десетина
сцени на ден
и ако не е този хубав въздух там, може да те почукат докторите в престилка.
В. Т.: Това е доста тежко, още повече че през този период с Жоро имахме доста представления - от 7 ч до 17,30 ч снимаме, след което ни качват на бусовете и ни водят в театъра да играем представления. И като вземеш обстоятелството, че ние не снимаме само по една сцена на ден, а по 8-9-10, беше уморително.
- Сега имате общо представление, на което вие, г-н Танев, сте режисьор. Какво е то?
В. Т.: Това е “Помощ!!! Не мога да плувам!”, по разкази на Чехов, обработени от Нийл Саймън. Представяме я на 3 юни в Сатирата, за втори път ще я играем на тази сцена. Аз промених някои неща заедно с колегите и мисля, че стана приятно представление с доста чувство за хумор.
Г. К.: За четвърти път ме режисира колега - човек, който няма режисьорска диплома. Досега това са били Николай Бинев, Илия Добрев, Банко Банков - всичките ги няма. Сега трябва да направя реверанс към колегата актьор режисьор - този човек, който е до мен, много става за тази работа. С него се работи смислено, спокойно и резултатът е добър. Аз съм се шегувал, че стигнах дъното да ме режисира Валентин Танев. Много актьори се пробват като режисьори, аз самият имам няколко опита, но не е само да накараш артиста да му е интересно. Той ме изненада извънредно в упоритостта си, направи някои малки текстови корекции, съкращения, резултатът е доста положителен.
В. Т.: Благодаря на Георги за тази оценка, защото за мен е важно да работя с колегите си с удоволствие. И на тях да им е приятно, като работят по това нещо. Този, който се занимава с театър, с телевизия и т.н., понеже заплащането е изключително ниско, трябва да остане с усещането, че то му е удоволствие. И смисъл - като излиза на сцената, да има какво да каже на хората. И в сериала сме намерили начин сами да се забавляваме, да намерим някакъв смисъл в това. Сядали сме и сме говорили от всяка сцена какво може да излезе. Докато работехме по постановката, в никакъв случай не съм се правил на режисьор - това е глупаво. Ако актьорите не прокарат това, което ти мислиш, ако и те не го мислят, няма смисъл от тая професия. Това беше съвместна работа с Мария Сапунджиева, Мариана Миланова.
Г. К.: Това са разкази на Чехов от ранния му период и са парадоксално смешни. Материалът е такъв, че не е да предизвиква само смях, тук има подводни дълбини, значения. Трябваше внимателно да се пипа, артистите не могат сами да го направят - трябва да имаш доверие на една глава, в случая неговата.
В. Т.: Героите най-често изпадат в трагикомични ситуации. Всеки един от тях страда по един и същи начин, поради една и съща причина -
желанието на всички
е по-голямо от
възможностите,
не са намерили точното време, в което да осъществят мечтите си, или са ги забравили. Тогава човек изпада в парадоксални ситуации - искал е да стане зъболекар, но явно вече не е за това, искал е да стане голям писател, но няма как. Всеки от героите изпада в такава ситуация и тогава започва да вика някого на помощ. “Не мога да плувам” - изпадаш в морето на живота и те блъскат вълните, потъваш, едва поемаш въздух.
Г. К.: Всички тези герои имат вътрешна чистота, наивност. И в “Помощ!!! Не мога да плувам!” се съдържа това, че във водите на този живот малко трудно се справят наивните, чистите хора. Ние вече сме го играли няколко пъти и резонира добре със зрителите - хем се смеят, хем мислят.
- За разлика от героите от пиесата сбъднали ли сте мечтите си навреме и щастливи ли сте?
В. Т.: И двамата правим това, което искаме. И не се изхвърляме.
Г. К.: Тук вървим заедно с него. Имаме някаква обща съдба - той е учил в МЕИ, и аз съм учил в МЕИ. Еднакво ще ви отговорим. Ако имаш прекалено много амбиции в България с актьорската професия, можеш да станеш много нещастен. Но може да си много щастлив, ако не се отнасяш толкова сериозно, но знаеш, че добре си вършиш работата.
В. Т.: Ако аз бях станал инженер, най-вероятно сега щях да бъда трагикомично нещастен. Щеше да ми тежи, но щях да върша работата и кой знае как щях да причинявам щети.
- Как дойде желанието да станете актьори - семействата ви са били твърдо против?
Г. К.: Баща ми не ми говори един месец, след като ме приеха във ВИТИЗ.
В. Т.: Баща ми се отказа от мен. Не ми говореше, отказа ми да ме издържа, заведох му булка на четвъртия месец и това го довърши.
Г. К.: Аз съвсем случайно станах актьор, не ми беше минавало през главата. Един наш съсед, тогава живеехме в Пазарджик, ни записа с Димитър Марин, без да знаем, в актьорската школа към театъра. Така тръгнахме с Митко и този наш съсед ни провали живота. (Смее се.)
В. Т.: Като дете бяхме на село много братовчеди и си правехме сценки за роднините. Мен ме ползваха повече за комедийни глупости. Спомням си как веднъж трябваше да изрецитирам “Хаджи Димитър”. Излизам аз, напушен с чувство да го кажа, и баба ми такъв смях удари, а аз се разревах. Аз
така развълнувано
рецитирам “Жив е той, жив
е”, а тя се смее до сълзи
Г. К.: Аз също съм имал такива случаи с баба ми. Когато реших да кандидатствам във ВИТИЗ, си намерих материали в якорудската библиотека. Имах само 17 дни до изпита. Никой не знаеше - нито нашите, нито който и да е друг. Един ден викам: Бабо, ела сега да ти кажа монолога на поп Алигорко от “Време разделно”. И аз ѝ го рецитирам на вътрешните стълби в къщата, тя седи на едно малко столче и вика: Леле, чедо, разревах се. Голем артист ще станеш.
В. Т.: Баба ми си отиде рано, но все ми викаше: Вале, ти си само за карагьозчия - на турски това е артист. Всъщност баща ми, като се отказа от мен, отидох в София да уча във ВИТИЗ, но нямах никакви пари, писах на дядо си и той ми пращаше пари от пенсията си. Той също мислеше, че трябва да стана артист. А и заради паметта на баба ми - тя много искаше да ме види артист.
- Вие искали ли сте вашите деца да станат артисти? Те с какво се занимават?
В. Т.: Моите не поеха по моя път. Казах им да правят каквото си поискат, те си избират сами. Моята дъщеря живее в Закопане, Полша, където има собствен малък бизнес. Синът ми работи в Европарламента в Брюксел - все неща, които са далечни от моята професия, но много обичат да ме гледат в театъра. Сега дъщеря ми е тук и заедно с голямата внучка гледат всяка серия на “Скъпи наследници”.
- Внучка ви не иска ли да става актриса?
В. Т.: Не казва още, но много обича да ходи да се снима с артистите. И после пита: Кога ще е следващата среща? След всяко представление аз я водя да се запознава с актьорите.
- Вашата дъщеря учи драматургия в НАТФИЗ, г-н Кадурин, подкрепяте ли я да се занимава в тази сфера?
Г. К.: Да, много съм доволен, дори в момента
с екип от млади хора пише
сценария на сериал,
взема заплата, ще отиде да живее на квартира.
- Г-н Танев, как се чувствате в мюзикъла “Оркестър без име”, в който влизате на мястото на Велко Кънев?
В. Т.: Малко особено е. Смея да кажа, че с него бяхме близки. Допада ми и ролята, и всичко. 280 души излизаме на сцената - пълна къща. После човек трудно се възстановява. Сега репетирам “Опит за летене” в Народния театър.
- Какво ново около вас, г-н Кадурин?
Г. К.: Ще участвам в нова пиеса в Театър 199, която трябва да излезе в края на октомври. Взеха ме и в сериал, ще видим какво ще се получи.
- Каква е основната мисия на професията ви, чувствате ли отговорност с това, което правите?
Г. К.: Аз зъби да вадя, пак ще чувствам отговорност - не е това думата. Самият Брехт, който не е най-добрият комедиен автор, казва, че основата на театъра е забава, трябва да има забава.
Мисията е да извадиш
зрителя от ежедневието,
както и да го накараш да
се замисли за неща,
които знае
Той няма да гледа нещо, което не разбира. Или ще го гледа, но ще си каже, че не го разбира. Покрай проблеми, ежедневие човек забравя какво е. Но не е толкова сложен - има нужда да се движи логично в тоя живот, да му е комфортно емоционално, психически. Човек забравя психологическия комфорт. И когато влезе в една добра постановка, се възбуждат тези негови забравени атавистични катества. Често съм чувал, че мисията на театъра била да възпитава. Настръхвам от това!
В. Т.: Майка му и баща му не са го възпитали, пък ти сега ще го направиш! Жоро е абсолютно прав. Бих добавил само, че за мен театърът е емоционално преживяване. Когато влязат хората, като седнат, да забравят всичко, което им се е случило през деня, личните си проблеми, и да преживеят една история. Дали ще се разплачеш, дали ще се разсмееш, дали ще ти стане неудобно и ще си кажеш: И аз съм същият, въпросът е да премине нещо през тебе. При добрите постановки минава ден-два и пак нещо ще ти мине през главата от това, което си гледал. Това си мисля, че е достатъчно. Нещо да разчувства човек, да го жегне, да го засегне, да познае себе си. Между другото сериалът има такова качество, че има представители на почти всички поколения и хората разпознават себе си в него. Затова има и такъв успех.
Валентин Танев:
Роден е на 21 октомври 1957 г. в град Завет. Завършва механотехникум в Търговище, а след това ВИТИЗ в класа на проф. Крикор Азарян, Тодор Колев и Иван Добчев
Известен е с участието си в пиеси като “Фенове”, “Веселите Разплюеви дни”, “Самолетът беглец”, “Хъшове”, “Лазарица”. Освен като актьор се изявява и като режисьор, а последната постановка, която прави, е “Помощ!!! Не мога да плувам!”
Има роли в киното и телевизията, а зрителите сега го гледат в образа на Иван в сериала на Би Ти Ви “Скъпи наследници”
Женен, има дъщеря и син
Георги Кадурин:
Роден на 27 януари 1955 г. в Якоруда
Завършва ВИТИЗ “Кръстьо Сарафов” в класа на професор Гриша Островски през 1981 година. След това започва работа в трупата на Младежкия театър, където остава до 1993 г. Оттам отива в Сатиричния театър до 1995 г., а след това и в театър “София”.
В периода 1997-2006 г. е директор на Младежкия театър
Играе на малкия и големия екран, сега е в ролята на Косьо в “Скъпи наследници”
Женен, има дъщеря