Младите остават, щом има възможности за учене и развитие, казва един от най-младите практикуващи лекари, д-р Васил Хайкин
Над 400 лекари от цялата страна получиха приз “Лекарите, на които вярваме 2017” в традиционната инициатива на в. “24 часа”. Те бяха номинирани от своите пациенти, чието доверие са заслужили с професионализъм и добро отношение.
Инициативата стартира през 2011 г., когато доверието между лекари и пациенти бе тръгнало критично надолу.
Целта на кампанията ни е да покажем, че то не може и не трябва да бъде изгубено. През 2017 г. за първи път бяха включени и стоматолози.
Темата за доверието между лекари и пациенти и за проблемите на здравеопазването е във фокуса на вестника и извън кампанията.
За това как виждат здравната система в България, думата днес даваме на един от най-младите и на най-дълго практикуващия лекар у нас.
И двамата споделят мнението, че младите специалисти може да бъдат задържани в България с по-добро заплащане, но и с по-добри условия за работа.
Ще продължим темата с още лекари от различни специалности и с опит в различен тип лечебни заведения и медицински центрове.
- Д-р Хайкин, представете се - в какво се състои вашата работа?
- Вече 3 г. работя като специализант и докторант в Клиниката по очни болести на УМБАЛ “Александровска”. Успоредно с моята работа имам привилегията да се обучавам тук. Работният ни ден започва в 8 ч с рапорт за това какво се е случило с пациентите след края на предишния работен ден. След това се разпределяме по отделенията и започва истинската работа по настоящите и новопостъпващите пациенти. Лекарите специализанти посрещаме пациентите и ги съпровождаме от постъпването до изписването. Те си имат лекуващ лекар, който е със специалност, но ние ги обгрижваме в диагностично-терапевтичния процес. Специализантите извършваме диагностичните изследвания, назначени от офталмолог, и участваме в операциите. Няма дейност, в която да не участват специализантите, винаги под ръководството на специалист. Специализацията трае 4 г. Постъпих направо тук след завършването на университета. Тогава бе сменена и Наредба 1 за специализациите, което в моя случай улесни много нещата. Преди години беше много трудно. Имаме личен пример с жена ми, която завърши медицина, започна докторантура и нямаше места за специализация по педиатрия. У нас детските лекари са твърде малко, а с години нямаше места. Тя намери място, но когато започна, бяха отпуснали само 3 места за педиатри.
- От какво се нуждаят младите лекари, за да остават в родината си?
- Първо, от възможности да се учат и да се развиват в медицината. Много се говори за заплащането, и е важно - все пак, един лекар отделя 7 г. от живота си за подготовка и минава доста време, докато стане финансово самостоятелен от родителите си, а трябва да създаде и семейство. Лично аз обаче мисля, че
по-важно е младите
лекари да имат
възможност да се
впишат в здравната
система, да започнат
да се обучават и да
специализират
Да има желание от страна на изявените специалисти да ги обучават.
- Намирате ли това във вашата болница и жена ви - в нейната?
- Да, слава Богу. От моето близко обкръжение, общо 10-ина души, съотношението на заминалите спрямо останалите тук е горе-долу 50:50. Всички заминали са в Германия, основна дестинация за българите. Щастливи са, но и там не е лесно. Не всичко е розово в чужбина, познавам и завърнали се. Отношението е различно. Камъкът си тежи на мястото, е казал народът.
- Усещате ли подобрение в положението на младите лекари у нас? Дори и заради все по-острия дефицит на кадри.
- Може да се каже, да. След промяната на наредбата Александровска болница е сред обявилите най-много места за специализанти и сме добре.
По новия регламент
ние получаваме
заплати за нашия
труд,
който не е малък. По старата наредба нямаше заплащане, а някои даже си плащаха, за да специализират. Все още има пропуски в това, че в наредбата не е уточнен бюджетът за нашите заплати, не фигурираме и пред здравната каса и това спира много болници да вземат повече специализанти.
- Със сегашните ви доходи независимо ли е вече вашето семейство от родителите? Чувствате ли, че сте важни като професионалисти?
- Да, определено. Имаме две деца, на 3 г. и на 10 месеца. Трудно е, но се справяме. Чувстваме сигурност. В България има много възможности, стига човек да е работлив и да има желание да се реализира. Във всяка професия кадрите са най-важни, без човешкия фактор нищо не може да се развива. Освен в болницата работя и в извънболничната помощ. Вижда се, че навсякъде има нужда от лекари, и който има желание, може да се реализира. Аз се колебаех между педиатрия и офталмология, даже и тук имам водещ интерес в детската офталмология.
В София обаче няма
една детска болница,
която да включва всички специалности и нужни звена.
Желанието е от десетилетия, но винаги процесът на създаването ѝ се прекратява. И като родител виждам, че има остра необходимост от детска болница. Родителите се лутат, не знаят към кого да се обърнат. Определено има разминаване между декларацията, че детското здравеопазване е приоритет, и реалността. Още през 2012 г. се включих в инициатива на еврейската общност в България, наречена “Направи добро”, която набра сила, разшири се и днес е кауза на болницата. Тогава ходихме в Лом да преглеждаме безплатно учениците. Установихме, че над 95% от децата никога не бяха ходили на очен лекар, въпреки препоръките първият преглед да бъде на 1 г., вторият на 3,5 г. и от 7 г. нагоре - всяка година. Това се отнася и до други специалности, като цяло профилактиката е занемарена. Свързано е и с достъпа до медицински услуги - личният лекар трябва да даде направление за специалист, а талоните са ограничени и на привидно здраво дете по-скоро няма да даде. Обикновено прегледите са свързани с оплакване и проблем от страна на детето, само някои родители водят профилактично. Същевременно проблем като “мързеливото око”, който е напълно лечим до 7-8-годишна възраст, няма никакви симптоми и се установява с профилактичен преглед. В напредналите страни профилактиката е на централно място.
- Какво ви даде опитът в Лом?
- Първоначално това за мен беше един друг свят, съвсем различен от София. Хората наистина нямат достъп до медицински грижи, особено в Северозападна България положението е страховито. Това ми дава сили да продължавам да опитвам да променя нещата. До момента сме прегледали над 15 000 деца от различни области у нас, основно в неравностойно положение. Инициативата продължава, набира скорост, аз участвам през цялото време. Има смисъл. Със съдействието на пациентска организация и на проф. Петкова, началник на клиниката, специализанти от София се мобилизираха и правят профилактични прегледи на деца. Такива инициативи трябва да идват и от държавата.
- Защо останахте у нас?
- Не обвинявам никого, че е заминал. Някой обаче трябва да остане и да опитва да променя нещата. Не съм от хората, които се оплакват и очакват някой да свърши нещо вместо тях. Имам и чувство за мисия, има огромно поле за изява.
Положението
определено се
подобрява, и то
благодарение на тези,
които са останали тук Напълно съм удовлетворен от работата си в болницата, а когато ходя на безплатните прегледи в страната, чувствам благодарността на пациентите. Това е много важно. И колегите ми, които се върнаха от чужбина, намериха своето място тук и са удовлетворени.
- Кои мерки в здравната реформа биха довели до видим ефект в близките 2-3 г.?
- Профилактиката трябва да стане истински приоритет, да бъде целенасочена държавна политика. Разбира се, това е свързано и със здравната култура на хората, не може да караш някого да се прегледа насила. Нужни са кампании за повишаването ѝ, още от училище. Част от здравните показатели на населението може да се подобрят с организационни мерки. Виждам го още от студент, когато се включих в “Направи добро”, и продължавам. С д-р Оскар ходим на прегледи и в детски градини в София, разговаряме с учителите, имаме разговори за профилактиката в кметството.
Много често точно учителите първи забелязват здравословни проблеми при децата и сигнализират. Всеки трябва да прави това, което е по силите му, за да се подобрява животът на всички. В нашето общество повечето хора са погълнати от собствените си проблеми и не забелязват човека до себе си. Има пробуждане, много инициативи се развиват и малките общества, които ги движат, стават все по-силни. Имаме основание за оптимизъм. България е хубаво място за живеене, защото ние го правим.
- Увеличават се случаите на агресия. Смятате ли, че тя вече е ежедневие в отношенията пациент - лекар?
- Категорично не, това са изключения. Агресията може да е и вербална и всеки от нас се сблъсква с такива случаи, но не е практика. Това е само част от реалността. Сблъсквал съм се с недоволни хора, но са единици и не са определящи. За да се овладее този проблем, първо трябва да се повишат образованието и нивото на общата култура. У децата трябва да се възпитава уважение към другите, независимо с каква професия са, и това трябва да започне още от пясъчника в парка. И другата мярка е да има строги санкции срещу тези, които упражняват насилие, с цялата сила на закона, за да служи като предупреждение за другите.
- От какво е болно българското общество?
- Не смятам, че е болно или поне не повече от другите общества. Връщам се на това, че не трябва да гледаме само себе си, а да мислим с какво можем лично да подобрим положението в нашето общество. С какво можем да помогнем, а не само да търсим какво да получим. Става дума да се учим на повече съпричастност, първо да гледаме какво можем да дадем, да направим. Подобен е и проблемът на здравната реформа - повечето хора все още мислят, че здравеопазването е безплатно и че някой е длъжен нещо да им даде. Оттук и проблемът с агресията - мнозина мислят, че лекарите сме обслужващ персонал, който трябва да работи безвъзмездно за тях. Няма такова нещо. При младите поколения вече го няма това мислене, по-активни са и не очакват, че някой им е длъжен. Затова и днес има повече оптимизъм.