Димитров направи първата крачка към реабилитацията на “загубеното поколение”
В “Епизод I: Невидима заплаха” на космическата сага “Междузвездни войни” след първия сблъсък между Куай Гон Джин и Дарт Мол малкият Анакин Скайуокър пита своя учител джедай: “И сега какво ще правим?”.
Отговорът е : “Ще бъдем търпеливи.”
Вероятно същия диалог са имали тенисните джедай и падауан Дани Валверду и Григор Димитров преди началото, а и по време на турнира от серията “Мастърс” в Синсинати.
Именно “търпение” беше
ключовата дума в представянето
на най-добрия български спортист
Парадоксалното е, че най-значителният успех на 26-годишния хасковец (все пак това му е първата победа в турнир от тази категория, всъщност даже първи финал) дойде по най-скучния възможен начин.
По пътя към титлата Димитров не победи нито един тенисист от топ 10, да не говорим за някой от голямата четворка - Федерер, Надал, Джокович или Мъри. Нещо повече -
случаят
поразчисти пред
него като моторна
косачка за трева, та се оказа, че по-трудните му мачове бяха първите два, а пък финалът се превърна почти във формалност.
Валверду е вторият треньор, който прави генерални промени в представянето на Григор. Първият беше австралиецът Роджър Рашийд, при когото ударението падна върху физическата подготовка. Именно тогава младият българин започна без проблеми да издържа по три, четири, че даше и пет сета на корта.
След това обаче хейтърите на Григор (да, дори и той си има такива повече от достатъчно) намериха любимата си дъвка за слабата му психика. Не знам дали с Валверду са работили точно върху това, но няма как да не видим коренната промяна в поведението на българина.
Търпението в по-продължителните разигравания беше именно козът, който му донесе победите срещу дългучи със силен сервис като Фелисиано Лопес, Хуан Мартин дел Потро, Джон Иснър и Ник Кириос. Япончето Сугита беше просто бонус и неслучайно именно срещу него Гришо направи и най-атрактивния си удар в турнира.
Разбира се, победата на Григор Димитров в Синсинати е не само най-скучната от седемте в кариерата му, но и най-важната.
Не само заради
прибраните 1000
точки и 954 225
долара,
а и заради начина, по който бе спечелена. Да не говорим, че тя се случи във възможно най-добрия момент - точно седмица преди началото на US Open, последния турнир от “Големият шлем”.
Който пък може да се окаже поредната и много важна крачка към реабилитацията на “изгубеното поколение”.
Така станаха напоследък известни тенисистите, родени между 1989 и 1995 г., за които се смяташе, че съвсем скоро ще разбият хегемонията на голямата четворка, спомената по-горе.
Освен Григор Димитров тук са японецът Кей Нишикори, канадецът от Черна гора Милош Раонич, Давид Гофен (Белгия), Доминик Тим (Австрия), както и австралийците Бърнард Томич и Ник Кириос, победен от Григор в неделя, а донякъде и Йежи Янович.
Останах изключително изненадан, когато разбрах, че Димитров всъщност е
първият от тях с
победа в турнир
над 500 точки
- тоест “Мастърс”. А успех в някой от “шлемовете” те все още чакат. Само Раонич и Нишикори са стигали финал, българинът има два полуфинала, колкото и Тим.
Две са версиите, защо това поколение се “изгуби”.
Първата е, че просто беше смазано от продължилото
прекалено дълго господство
на “голямата четворка”
Федерер, Надал, Джокович и Мъри просто съсипват по-младите си конкуренти, като им пускат от време на време по някоя победа на по-второстепенни турнири, а на тези от “Големият шлем” са просто безпощадни.
Втората версия е, че по принцип потенциалът на лидерите на “изгубеното поколение” е бил преувеличен.
Факт е, че в топ 10 представителите на тази генерация започнаха да влизат постоянно и решително едва когато вторият ешелон на предишната - Цонга, Ферер, Бердих, Гаске и още неколцина, започна да сдава багажа.
Основното, което липсва на сегашните 25-годишни, е стабилността.
Примерът на Григор Димитров е изключително показателен. Той започна да
оправдава щедро
даваните му аванси
преди три години, когато в рамките на 7-8 месеца спечели четири турнира и стигна полуфинал на “Уимбълдън”.
След което изненадващо рухна и се свлече до №40 в световната ранглиста, за да започне дългото търсене на качествения си тенис.
През тази година той повтори упражнението, но, слава богу, в по-кратък вариант - стартира ударно с победи в Бризбън и София плюс
незабравим полуфинал
срещу Надал на Australian Open,
за да “заспи” в турнирите на червено и трева и отново да се събуди в Синсинати. Раонич, Нишикори и Гофен са постоянно контузени, а Тим не може да бие двама съперници от топ 10 поред вече дълго време.
Все пак титлата на Димитров в Синсинати дава надежда, че “изгубеното поколение” може и да се намери. Защо не още на US Open.