В името на това “Да не се изложим пред чужденците” неща, които извикват усмивка, водят до конвулсия
ЦУНАМИТО от фейсбук недоволства по повод босата снимка на президента бляскаво демонстрира нашата алекоконстантиновщина.
Алеко Константинов е особена и за мен доста противоречива фигура в българската литература. Известен е главно с две произведения: безумно скучното “До Чикаго и назад” и “Бай Ганьо”. Доста хора знаят и разказа му “Пази боже сляпо да прогледа”. Посредствена, но зла и комплексирана творба.
Бай Ганьо, и тук влизаме при босоногия президент, е друга и далеч по-сложна работа. Това е истински забавна, остроумна и изстрадана верига от разкази за гражданеещия се нагъл и амбициозен селски простак.
Сред тях бих казал, че историите за Бай Ганьо като домашен политически деец са чудесна сатира. В историите за Бай Ганьо из чужбина обаче далеч по-известната персона, по-интересният герой е самият Алеко Константинов.
Той създава Бай Ганьо, за да се отличи от него. И извайва детайлите му, за да отличи собствената си цивилизованост от онова, което той мисли, че чужденците мислят за българина.
Цялата история е сътворена в координатната система на “да не се изложим пред чужденците”.
Разбира се, в това няма нищо лошо. Усвояването на изискани маниери, социалният и културен снобизъм, приобщаването към цивилизацията, дори и криворазбрана, са все двигатели на народния прогрес, който води до чисти улици, любезни хора, поддържани квартални градинки и влакове, които пристигат и заминават навреме.
Но Алеко Константинов внедрява в градския ни фолклор болезнена непоносимост и дълбок и греховен срам към всичко родно, но недодялано.
Този срам, както много други неща, които мислим, че знаем за себе си и за собствената си история, е нечленоразделен. Той е като буца, заседнала някъде между гърлото и чатала ни, която ни дави, криви и гърчи, щом припознаем образа на наглия селски простак.
Единственият начин да се отървем от нея е, като се разграничим по алекоконстантиновски. С мощен крясък - не съм като него. Да, но когато припознаеш тоя образ у човек, когото си избрал да те представлява именно пред чужденците, президента, гърчът е болезнен.
Няма как да се разграничиш. И няма никакво значение, че някакви деца, към които той е проявил милосърдие (по уместен или неуместен начин няма особено значение), са си направили снимка с него в домашна обстановка. Гневът е силен. Неща, които може би трябва да предизвикват най-много усмивка, предизвикват конвулсии.
Цивилизационна епилепсия, която ни напомня, че не можем да се разделим с фолклорното си съществуване, обречени сме още дълго на забраната, която сме си наложили - да не изучаваме собствената си история и литература.
Иначе Алеко е прекрасна обществена фигура. Трагично загинал. И не заслужава да бъде споменаван с лошо. И талантлив писател, когато пише за истинската си болка, собствения му комплекс за национална малоценност.
(От фейсбук)