Бежанците -печатница за гласове
След прогонването на афганистанските момчета от Широка лъка и особено на сирийското семейство от Елин Пелин негативното отношение към бежанците у нас влезе в нова фаза. Преди стигматизирането им се осъществяваше по класическия способ – с превръщането на инцидента в етикет. Ако някой от тях извърши нещо лошо, всички от само себе си стават такива.
Точно по тази линия има места в Европа, където “българи” е обидно нарицателно. А ако четеш публикациите на някои български журналисти, и самата България ще се окаже донякъде такова място. Та за бежанците... Първият етикет, който им се лепна, е политически – те са цивилна армия на ислямския фундаментализъм, дори конкретно на “Ислямска държава”, пратена да завоюва Европа отвътре. Тоест
отношението към тях
трябва да е като към
окупационни войски
Изваждаш ловната пушка и заставаш пред вратата. Вторият етикет е криминален – те са престъпници, терористи, изнасилвачи... Тоест мястото им е в затвора.
Третият етикет, харманлийският, е санитарен – носят зарази. Тоест трябва да бъдат вкарани в изолатори и да не им се позволява да излизат оттам. Усещането за заплаха расте и става все по-физически буквално, адресирано сякаш точно към теб. За да се стигне до случая в Елин Пелин, където прогоненото семейство очевидно не попада в нито един от заклеймяващите етикети. А и самите етикети вече заедно с доводите им, доколкото носят такива, явно не са необходими. Просто не щем сирийци и толкова! Нещата са опрели до човешка нетърпимост към другия, до лошотия, извираща от недрата на тялото, до отказ да си добър в моралния смисъл на понятието, до демонстративно пренебрегване на християнски добродетели.
В подобна екзистенциално и нравствено оголена ситуация нито държавата, нито правозащитните организации могат да са кой знае колко ефикасни, а само църквата. Проблемът е пробил рационалните защити и се е пренесъл на територията на нейната компетентност, предполага мистическата ѝ санкция. Тя трябва спешно, доколкото е запазила влиянието си, да помогне, и то не на бежанците, а на християните да продължат да бъдат християни, когато срещнат бежанци. И въпросът не е в някаква социална роля на църквата, в съпътстваща дейност в полза на нуждаещите се от храна, дрехи, лечение, подслон и пр. Тя трябва да изпълни същинската си мисия – да съдейства на миряните, а и не само на тях, да се ориентират
кое е добро и кое е зло
в конкретните обстоятелства, пред които ги изправя земният живот. Да им сочи кое действие е грях и кое е спасение за душата. Да им припомня, че християнското милосърдие не спира до границата на собствената им вяра, че то не различава свой от чужд.
Давам си сметка, че никой вярващ не може да казва на църквата какво да прави, защото самата му вяра предполага тя да му казва. Въпросът обаче е именно, че не се чува нейният глас, че в говоренето по темата се чувства остър дефицит на благост, на онова духовно начало, което предхожда всички злободневни мотиви. А това е в сферата на моята компетентност – на шума в комуникацията и опасното замърсяване в отношенията между хората, до които той води, на нравствената екология в обществото. Спомням си, че дядо Николай се беше загрижил за вредното влияние на Мадона върху младежите. Не е ли далеч по-голямо вредното влияние, ако бежанците се окажат способни да ги накарат да се откажат от християнските си ценности и да се изпълнят с племенна агресивност към другия и езическа отмъстителност?
Като говоря за църквата, нямам предвид непременно Светия синод, който, ако въобще заеме позиция по някой проблем, тя е най-малкото двойствена, каквото е и становището му от 2015-а за бежанците. Вероятно мъдростта на тази институция изисква пределна предпазливост, готовност за компромиси и към тези, които са нейно отрицание. Иначе как щеше да е валидно обяснението, че през комунизма висшият клир “по правило” е сътрудничил на ДС, за да запази църквата. Имам предвид свещениците във всекидневното им общуване с миряните, във възможността им да присъстват в точките на напрежение, предизвикано от среща с бежанци.
Имам предвид и църковната интелигенция, публичните ѝ изяви, налагането й като говорител по темата. Защото засега риторически бежанската вълна изцяло е овладяна от националистите, превърната в техен основен политически ресурс. Няма нужда от специална социология, за да е ясно, че от 15-те процента, които взеха на президентските избори, поне 10 дължат на бежанците. Те са печатница за гласове, която работи по познат механизъм – разпалваш с враждебна реч страх от тях, обявяваш ги за врагове, а себе си за спасител. Сега пак наближават избори и независимо че през зимата бежанската вълна естествено намалява, трябваше час по-скоро печатницата да се пусне в действие.
Елин Пелин се оказа особено подходящо място заради политическата принадлежност на кмета.
Дали зад нападателната риторика и безжалостното използване на страданието на хора за политически цели има нещо повече, личи по това, че националистите вече бяха в управлението на страната. Ако имаха някакво решение на проблема с бежанците извън строенето на огради - по възможност с приближени фирми, трябваше вече да си е проличало.
Църквата има и още една причина спешно да се намеси в темата – да пази християнството от националистите. Защото, когато им свършат опорните точки с лошия ЕС, без да им мигне окото, ще го превърнат в своя идеология. Тогава ще сме на крака от големия сблъсък между християнството и исляма, използвани за политически цели, за който мислителите отдавна предупреждават.
Текстът развива първата тема от предаването “Необичайните заподозрени” по телевизия “България Он Еър” на 19 февруари 2017 г.