Възпитани сме да мислим, че брадвата е надвиснала над всеки
ВЪВ връзка с поредната трагедия, изпепелила този път цяло българско село, в социалните мрежи се натрапваше мнението, че в България няма нужда от обявяване на национален траур, защото всеки ден е такъв. Черен. Зачернен. Траурен.
Не че споделям тези мнения. Просто вземам като изходна точка народната мъдрост “Един гледа сватба, друг брадва”. В случая поговорката е обърната.
12 декември беше обявен за ден на траур в памет на жертвите и пострадалите в с. Хитрино. Хората са останали без домове. Без дворове и всичко в тях, около което се върти битието им. Без близките си - роднини и съседи. Без живота си, какъвто е бил досега - добър, лош, но техен си. Напред е неизвестността. Тежко надвиснала като облак отровен дим. За тези хора в деня на траур цяла България сведе глави. Животът не може да замре съвсем за един цял ден, но можем да се ограничим във веселбите си.
Е, едни държавни служители не се ограничили. И този случай нашумя достатъчно. Събрали се на семинар шефове и представители на природни паркове и шуменското общинско предприятие “Туризъм, публични прояви и атракции” в Несебър. Когато са обявили мероприятието си на 6 декември, никой не е и предполагал какво ще стане след 4 дни и още по-малко, че точно забитата дата ще е траурна по българските ширини. Опитах се да разбера мотивите траурът да е в понеделник, а не в неделя например, за такъв ден подготовка не се изисква, нито жито се раздава, нито опело се прави, а знамената се спускат наполовина с едно движение. Телевизиите за секунда слагат черна лентичка в горния десен ъгъл на екраните, а програмата на медиите е най-мобилното нещо на света.
Вместо шоу
пускаш стар
филм за
цунамито
на остров Пукет и си връзваш гащите. Обясних си това решение с факта, че в неделния ден сто на сто има насрочени сватби и други весели събития, които е редно да си се проведат. Нали помните за сватбите и брадвите. Е, хубаво, ама семинар, за който хората вече са си купили билети и са си платили хотела, как да го отмениш? Пък и семинарът е работна дейност. Пък като се насеминариш, трябва и да вечеряш. В ресторанта обаче не раздават жито и обреден хляб, а всичко, що е в менюто. Щото траур, траур, ама оборот трябва да има. И оркестърът или съответно
диджеят
също трябва
да си изкара
надницата
Те близки и познати в Хитрино нямат.
Та животът просто си течал тази понеделнишка вечер в ежедневното русло. Докато не се появили микрофоните и камерите. Нарушителите на националния траур са спипани на м... щях да кажа местопрестъплението, но се поправям - на място са спипани. Как ядат, пият и някои от тях танцуват. Кючек по масите не видях от видеоматериала, но движения по дансинга имаше.
Конфуз също
имаше
Вечерящите не желаеха да отговарят или смънкваха по някоя и друга дума. Вероятно се чувстваха виновни, по-вероятно - неприятно изненадани. Да, в началото на вечерята почели паметта на сънародниците си с едноминутно мълчание и дружно пуснали по един есемес в помощ на пострадалите. Не питайте дали това им измива ръцете. За съвестта не отварям изобщо дума. След Понтий Пилат това е много хлъзгава тема.
Траурът няма материално измерение. Той е морален и единствено морален акт. Дали ще го уважиш (това е точната дума!), дали ще го спазваш от немай-къде, или ще го игнорираш напълно от съзнанието и действията си, зависи от моралните ти устои. И този въпрос изобщо не е еднозначен. Аз на 10.12., в деня на трагедията, бях на концерт, билетите за който бяха купени през юни. Плюйте ме, обаче отидох. Фронтменът в началото изказа съболезнованията от името на групата и екипа и концертът се състоя при преливаща зала, която пееше и аплодираше бурно. Не се чувствам виновна. Защото заедно с приказката за сватбата и брадвата са ме научили и на една друга - “Умрелият е умрял, живите трябва да продължат да живеят”.
Направилите грешка да танцуват по време на национален траур са държавни служители и четирима от тях бяха уволнени още на другия ден. Не можах да намеря по какъв член и алинея, не вярвам да не е съобразено с трудовото законодателство. Точно такъв
опис на нарушение
в кодекса няма, защото кой да ти предвиди, че националният траур ще е перманентно присъстващ в битието ни. Та се връщам към началото и пак повтарям - всеки със своя си морал. И съответно с наказанието за липсата му. Награда за имането му няма освен вътрешното удовлетворение.
Казусът със семинарния банкет е като хастар - от която и страна да го обърнеш, все ще си е на мястото. И все ще е само хастар, а не дреха. Моралът хастар няма и аз не мога да взема страна, а и никой не е опрял до меродавността на мнението ми.
В деня на национален траур си стоях мирно и тихо вкъщи, попаднах на филма за трагедията на Пукет и загасих телевизора. Вярно е, че отменихме една приятелска вечеря, планирана преди две седмици, нищо че беше в домашна обстановка и нямаше опасност от микрофони и камери.
Просто сме от поколението, възпитано да мисли винаги и за брадвата, надвиснала над всеки. Преди пет дни тя се стовари върху Хитрино, утре никой не знае къде ще падне. Само да не посича морала ни.