Абсурд и безгрижно безхаберие в лозунгите на кандидатите
НАРОДИТЕ се познават освен по музиката, храната и пиенето и по политическите си кампании. В лозунгите се крият съкровените мечти и националните идеали, те въплъщават народопсихологията, защото досущ като рекламните слогани се мъчат да угаждат и задоволяват обществото.
Ако прочетете последното предизборно изказване на Доналд Тръмп, ще останете с трайното убеждение, че Америка се къпе в безметежна веселост и безгрижие.
Като бивш собственик на конкурса “Мис Вселена”, кандидатът за президент напада в туитър една от миските, понеже се хванала на работа в щаба на Клинтън: “Мошеничката Хилари беше измамена и използвана от най-грозната от моите Мис Вселена. Хилари я нарече “ангел”, без да провери миналото й, което е ужасно.” Удивителен акцент! Веднага си представяме как отделни граждани на САЩ и цели трудови колективи се вдигат от спонтанно отвращение на гневни протести срещу Хилари. С възгласи: “Кой предложи Мис Вселена” те стават водеща новина по цялото кълбо, а Тръмп дърпа в надпреварата с един пункт.
Такава ексцентричност обаче могат да си позволят само богати и задоволени народи, България е сред техните най-ярки антиподи. Тук, накъдето и да се обърнеш, все нещо не е в ред.
Нито трудовото законодателство работи за трудещите се, нито здравните закони са в полза на пациентите, да не говорим за полицията и съдебната власт. Яйце няма къде да метнеш от корупция, безобразия и своеволия. Необяснимо е как при това скръбно състояние на държавата от президентската ни кампания се носят послания и лозунги в синхрон с ведрия тон на Тръмп - забавни, абсурдни и съвършено безсмислени.
Като ги слушаш, ще решиш, че сме цъфнали и вързали, бърборим си просто от нямане какво друго да правим.
Например водещият призив в агитацията на патриотичния претендент Красимир Каракачанов е за връщане на наборната военна служба. Непредубеденият чужденец веднага би заключил: “Ясно, на тия хора маршируването им липсва, мазохистичното начало е избило.”
Наистина ли това искат българските майки и бащи - задължителна военна служба за своите синове вместо висше образование, професионален спорт и въобще занятие, чрез което да не бъде ограничавано личното пространство на индивида?
Напипал ли е Каракачанов верния пулс, или просто привлича вниманието на определен таргет, който приема с еднакъв възторг него и обещанията на Митьо Пищова за “ядене на корем, а всеки, който гласува за мене, ще получи по една манекенка и миска да го радва.”
И все пак, колкото и на едро да мислят кандидатите за държавен глава, с най-голям размах сред тях е Трайчо Трайков. Концентриран изцяло в своята кандидат-президентска кариера, този човек пропусна раждането на второто си дете, за да присъства в сутрешния блок.
Една наистина излишна, никому ненужна, граничеща с абсурдното жертва на олтара на българската медийна машина. Едва ли от “Тази сутрин” щяха да му гонят карез, ако ги беше отсвирил, за да поеме за първи път в ръце дъщеричката си, напротив – това щеше да се изтълкува като логична човешка проява на кандидата за държавен глава. Но явно за Трайков драпането в политиката е над всичко.
Вдъхновен от заветите на Кунева, той обещава
“България да
стане нормална
държава” Проблемът е, че уволненият заради плажуване в работно време бивш министър на икономиката и енергетиката не дефинира какво разбира под “нормално”. И най-вече как точно той като бъдещ господар на “Дондуков” 2 е в състояние да го постигне. Нормално ли е например да бъдеш едновременно партийна номинация и кандидат на олигархичен кръг, а в същото време да се хвалиш, че си независим? Как би могла президентската институция да пребори подобна хипотетична ситуация?
При Пламен Орешарски пък всяка дума е като куплет от рап парче, това и Тръмп трудно го постига: “Има много хора, които ме харесват.”
“Аз се кандидатирам сам.”
“Може би трябваше да разтуря кабинета.”
“Беше важно да ме питате за моите идеи.”
“Онова решение беше грешка.” Сякаш Ицо Хазарта възпява образа на съвременния хамелеон, тръгнал да
концентрира
негативния вот,
за да разчисти пътя пред фаворита. И да има трагичен оттенък, никога няма да го видим ясно от дебелата сянка на повратното му минало.
Днес Орешарски твърди, че по време на премиерския си мандат ни е направил по-богати, но тъпото е, че го казва само той. Както и да е, кампания да има, лозунги да звучат, е важно, пък за какво са, няма особено значение. Защото, ако беше малко по-сложна, българската политика нямаше да бъде толкова проста.