Имаме обидени от безобидна кампания за съпричастност към болните от рак на гърдата
МОМЧЕНЦЕ на 9 годинки назидава дечурлига, които играят на жмичка: “Не се казва семнайсе, а седемнайсет. Броиш прекалено бързо, трябва да правиш паузи. Няма смисъл да се криеш зад баба си, виждаш се...” И накрая него първи го заплюват. Защото професорското поведение е оправдано само когато си професор.
Феноменът “академична мисъл в буркани” мъчи и фейсбук от години, хейтърството мутира и поразява всички нива на виртуалното общуване. От неговата пяна се раждат хиперактивните реакции по безобидни поводи.
Злорад коментар във ведра надпревара за най-хубава балконска орхидея: “Оная Cattleya labiata най-вдясно не ти ли е малко увехнала?”; снимка на Борисов с момиченце, на което му се виждат гащичките и призив: “Родители, внимавайте на кого поверявате децата си!”; съскащ вопъл: “И тоя ли е Je Suis Charlie, бе?”; възклицание на две бири по адрес на кампания за съпричастност към болните от рак на гърдата: “Да ви с..ем на предизвикателството”... На нищото калашник вадят, голо дърво с камшик подкарват, лава във вода изсипват.
Движещата сила на подобни процеси обаче е много по-интересна от самите коментари.
Кой те бута, че се клатиш при вида на балконски саксии? Кой те стиска, че звъниш от черно-бяла снимка с послание към някого? Ти институция ли си, паспорти да не издаваш?
Законът ли е престъпен, правата ти ли някой наруши, попита ли 100 човека, обиден ли си, унизен ли, кое ти се отключи точно - чувството за справедливост, егото или мегаломанията?
Дразнят ли те сдружаванията, които не можеш да контролираш, или просто си станал с другото нагоре?
Говорили сме си с разни приятели, че не виждаме никакъв смисъл в кампаниите за книгите, които трябва да се прочетат или вече са прочетени. Ако си илитерат, няма да те пробия, като напиша статус от типа: 1. “Клетниците”, 2. “Любов по време на холера”....” Имаме други приятели обаче, на които това им харесва, помага им на самочувствието, даже аз го направих един път, макар и много отдавна. Пуснах си моя списък, който вече не е същият, защото оттогава прочетох още книги, лайкнаха ми го обилно и това беше. Та, коментираме си го това помежду си, но не си го пишем по стените, не разкриваме престъпление. Защо да нападаме приятели? И то за слабост, от която всички понякога страдаме? Както казва един съдия: “Всеки има право на една условна присъда.” Преди всичко си обичаме приятелите, пък били те и с татуирани вежди.
Като се каже “толерантност”, нямаме предвид само гейовете, просто си живей и остави другите да живеят. Не мога да понасям снимки на рисуван маникюр, извикват у мен отвращението, с което периферното ми зрение регистрира подострения санитарен нокът на таксиметров шофьор. Гадни са ми, но ги подминавам – не бих екзекутирала никого заради Мини Маус на средния пръст, заклевам се!
Има, разбира се, кампании и кампании. На фона на набирането на средства за спасяването на някого или построяването на нещо, черно-белите снимки заглъхват като ехото, когато гръм удари. Тяхното предизвикателство е със същата сила като начервена целувка върху залепено писмо, няма продуктово позициониране. Професорското поведение тук е нелепо: “Аз няма да сложа целувка върху това писмо.” Ми, недей, това не е ленински съботник пред блока!
Големият въпрос е защо изобщо една кампания срещу рака на гърдата предизвиква обществена дискусия, след като никой не е преял? Тя е безопасна игла, не стърчи, нито наранява. Според здравите черно-бялото напомня на болните за некролог. А уискито Black and White за какво им напомня? Всички онкоболни ли попитахте?
Здравите казват, че болните нямали нужда от такава подкрепа. А страдащите от амиотрофична латерална склероза имаха ли нужда от Ice Bucket? След като се залееш с кофа лед или се снимаш двуцветно, може да направиш и дарение, за да помогнеш евентуално на някого. Това вече всеки сам си го решава, благотворителността е лично решение.
На 7 март 1999 г. по време на войната в Косово сръбска ПВО батарея успя да свали един от най-впечатляващите по онова време натовски самолети от технологията “стелт”. Малко след това пазарът беше залят със значки, символи на балканския боен дух, на които под свръхмодерния самолет пишеше: “Извинявайте, не знаехме, че е невидим.” Добре, че по онова време фейсбук още нямаше, не беше отпочнат дебатcj на кого помага това предизвикателство. Тази значка още си я пазя, радва си ме.