Как насилието се възпроизвежда в криворазбраната ни цивилизация
ОТТАМ започва всичко. Насилието ражда насилие. Напсуваш учителка - ученик пребие някого просто защото се е афектирал. И афектирането звучи някак по-оправдателно, отколкото, че е лумпенизиран. Че е оскотял. Защото
всекидневно е
бил свидетел на
нечие оскотяване
и мисли, че такъв
е животът
А животът не е такъв. Поне не би трябвало. Статистически погледнато, защото ние на статистиката се опираме обикновено, насилието в училище расте, но е пренебрежимо малко в сравнение с насилието въобще. Когато в рамките на 24 часа отстрелят две важни фигури, да се занимаваме с връхлитането в училище и посегателство над учителки или пребиването на обикновен пътник в автобус ви се струва пренебрежимо маловажно?
Аз не съм на това мнение. Показно разстрелват в елитни квартали на София, докато мен ме вълнува как една майка в Малко Търново се нахвърля върху учителката на сина си, защото е извикана при директора. Псува, посяга, плюе. Пред очите на учениците. Четвъртокласници. Тая даскалица си е позволила да й нарушава рахата и да я разкарва до директорския кабинет, защото отрочето на мама не било примерен ученик. Бе ей сега ще й свия сармите.
В Севлиево - идентичен случай. Там майката направо налага учителката по причина, дето детенцето й се обадило по джиесема, че са му мокри краченцата, щото е газило снега през междучасието, а госпожата, представете си, не го пуска да си иде вкъщи да се преобуе. И яхва родителката метлата и без да се осведоми, че детето е преобуто и сложено до парното, та да му е топло, млати, та знае ли се. Има си приказка за това - първо бие, после пита.
Обаче родител да бие учител, нещо май не е както трябва. Нищо не е както трябва. Не можеш, бе, разберете го най-после, не можеш да посягаш на учител, на лекар, на човек, който изпълнява дълга си. В полза на децата ти и на теб самия. В полза на обществото. За България няма да говоря. България за по-голямата част от населението е имагинерно понятие, родина е овехтял термин, майка кърмилница е с дъх на тежък соцнафталин. Моя страна, моя България е песен, която си е изпяла песента. Сега псуваме, обиждаме и си търсим правата с шамари.
Хайде още малко нафталин: едно време в училищата нямаше охрана, в тях се влизаше като в храм. Ако нарушаваш дисциплината и те извикат при директора, шамарената фабрика изработваше един-два плесника върху твоите бузи, а не върху учителския колектив. Конско четяха на теб, защото родителите се червяха заради твоите простъпки. Учителят бе винаги прав, защото затова е учител - да ти налива ум и разум в главата, да те води напред през полето на знанията. Авторитет имаше училищната институция, професията на учителя беше на почит и уважение. Всичко това демократично се разми.
Учениците имат повече права от правата на учителите за сметка на задълженията. Учителят е длъжен да те направи човек или поне да се опита. Ако учител си позволи да танцува с учениците си нашумял танц, той бива упрекван, санкциониран и дори уволнен, но ако учениците играят карти в час, говорят по телефона или слушат последни хитове, учителят трябва да си наляга парцалите и да ги търпи. Мооооля?! Това къде го пише? Или просто е от неписаните правила на криворазбраната ни циливилизация българска?
Преди да се сети някой да ме попита, отговарям - чела съм “Нагоре по стълбата, която води надолу” още в 7 клас. И след това съм я препрочитала. И си давам сметка, че
учителят е този,
който трябва да
си извоюва
авторитета
пред учениците си и пред техните родители, пред обществото като цяло. Но това не значи, че априори е в ролята на унижен и оскърбен. Какъвто българският учител е. И ме е срам. Срам ме е заради сополанкото, дето, за да се изфука пред гаджето, пльоснало калните си ботушки на седалката, е пребил 64-годишния Чанко Станков в рейса. В който пък автобус всички - от шофьора, през пътниците, та до кондуктора - са ни чул, ни видял.
Насилието ражда насилие. От псуващата и плюеща родителка до 16-годишното гаменче и свитите в яките си угрижени или безгрижни граждани - всичко е плод на посятото безхаберие, чиито горчиви плодове кършат в изобилието си клоните на морала ни. Доколкото този морал все още го има като обществено понятие. Как да се справим с това положение? Не знам. Защото не знам как стигнахме дотук само за някакъв си четвърт век. Как граденото с векове, се срина и биде изхвърлено на боклука от нови пророци и вехти витии. Но така не може да продължава. Не може, бе! Режем клона, на който седим. За да направим бумеранг, който ще ни отнесе главите.