ИДЕЯТА да се напише учебник по т.нар. история на комунизма по принцип е много добра.
От една страна, защото според изтъркания лаф “който не познава миналото си, е осъден да не знае и бъдещето си”, май наистина е време младите поколения да научат нещо за времената, в които са живели техните баби и дядовци (а може вече и пра-) и техните майки и бащи.
От друга страна, защото като че ли ние, българите, 25 години съзнателно криехме (а понякога и изопачавахме) истината за “онези 45 години стигат”, както се пееше в една песен от началото на 90-те. Даже извадихме този период от кандидатстудентския въпросник, ей така, “за всеки случай”.
И от трета страна, защото комай и историците не устояха на изкушението да пречупват научната правда през политическите си пристрастия. Писането на учебници се превърна в бизнес – огромни тиражи, добри пари и за издателствата, и за авторите. А, както е известно, който плаща музиката (в случая Министерството на образованието), той и я поръчва.
В резултат при всяка смяна на властта се появяваха нови и нови учебници по българска история, които, веднъж получили магическото (или по-скоро политическо) лого “одобрен от МОН”, тръгваха към средното ни образование с тълкувания, подчинени главно на конюнктурния политически момент.
Та от тази гледна точка един наистина сериозен и обективен учебник по съвременна българска история реално е необходим.
Но, преди да започне написването му, колегата Танев трябва да е наясно поне с четири въпроса.
Първо, какво е това “История на комунизма”? Ако приемем, че е “нещо”, което започва с преврата на 9 септември 1944 г., възникват поне два подвъпроса:
А) Дали “комунизмът” у нас не се дели поне на 4 етапа - 1944-1947 (“народна демокрация”, или “предсталинизъм”); 1948-1956 (“чист болшевизъм” като азиатската форма на “комунизма”), 1957-1985 (епохата на “националните социализми” във всички страни от съветската сфера на влияние) и 1986-1989 - годините на разпада им (края на кадаризма, живковизма, хонекеризма и т.н.).
Б) Кога “комунизмът си отива”, както пее Васко Кръпката? Аз посочих някаква горна граница – 1989 г., но май ще трябва да продължим историята и след това. Че дори и до днес.
Второ, какъв е този “колектив от потенциални автори”? Защо не се споменат имената на “потенциите”? И да не опрем пак до казуса, че между “потенции” и “протестъри” няма разлика? Защото в този случай политическата кресливост ще заглуши спокойния научен дебат...
И защото, ако възседнем само лайтмотива за “тежкото положение на българския народ” (любима тема на “потенциите”), вероятно на децата изобщо няма да им стане ясна разликата между “недоразвит тоталитаризъм” (Хуан Линц го обяснява с това, че е “вносен”, а не “автохтонен”) и личен диктаторски режим от авторитарен тип (при Живков след 1962 г.). И който е много по-близък примерно до франкизма или салазаризма, отколкото до хитлеризма или сталинизма в техните сатрапски форми.
Трето, какъв ще бъде тематичният обхват на “историята”? Само колко са избитите непосредствено след 9 септември (“между 30 000 и 90 000, както твърдят “неодемократите”, което е невярно, защото са около 18 000 - 20 000, макар че и това е ужасяващо като цифра). Или само колко са били в концлагерите в Белене, Ловеч и Скравена (общо репресираните са около 6 000, но заедно с изселените, което иначе също е срамно).
Ще влязат ли в този обхват и насилственото коопериране на земята в ТКСЗ-та, и престъпното обезлюдяване на селата заради “индустриализацията”, поради което сега от производител и износител на селскостопанска продукция България се превърна в пазар за всички аграрни продукти?
А ще влезе ли и това, че и днешните българи с носталгия си спомнят за нашето кино, а не за “Дунав мост”, за великите Карамитев, Парцалев, Калоянчев, за също великите Христов, Гюзелев, Кабаиванска, за Гунди и Котето?
Ами това, че все пак в периода на “историята на комунизма” наистина изградихме не две, ами толкова Българии, че дори и за четвърт век все още олигарсите не успяват да ди доокрадат докрай?
И четвърто, как (и от кого) ще бъдат подбрани участниците в “сериозните обществени и експертни дебати”.
Да не се окаже, че за пореден път някаква неправителствена организация е взела едни зелени пари, за да пише “историята на комунизма”, както стана с честванията за “25 години демокрация”? И че “сериозните обществени дебати” всъщност се организират от членове на “платеното гражданско общество”, което всъщност уби в зародиш истинското, за което уж пледират? И че “експертите”, до един заченати на партийни билети, защото нямало одеяла (да не ви цитирам имена), сега просто са направили най-лесното – прескочили са от едната на другата страна?
За щастие колегите от Главно управление на архивите положиха як труд, за да направят публични документите, партийни и държавни, върху които наистина може да се напише една обективна “история на комунизма”. Пак за щастие колегите от Комисията по досиетата извадиха вече май 18 тома с документи, които могат да бъдат използвани като втора основа за това. Излезе и огромно количество мемоарна литература - и “лява”, и “дясна”, която да стане още един темел за обективно изследване.
Така че, колега Танев, “историята на комунизма” наистина може да бъде написана хладнокръвно, научно и без излишни политизации. Само така тя би изпълнила функциите си да обучава нашите млади какво сме били, защо сме я докарали до сегашното дередже и какво те могат да сторят, за да се върне (и върнат обратно в) България.
ПРОФ. ДРАГОМИР ДРАГАНОВ