Кървавите атентати в Париж отново поставиха в центъра на дебатите тезата за сблъсък между цивилизациите, нашумяла след падането на Берлинската стена. През 1993 г. тя бе оформена като цялостна теория в рамките на American Enterprise Institute, а впоследствие доби популярност с книгата на проф. Самуел Хънтингтън.
От своя страна, видният специалист по арабско-ислямския свят Бърнард Луис също разработи сходна теза в книгата си “Ислямският гняв” (1990). Хънтингтън се спира на въпроса за идентичността, свързана с расата и религиозната принадлежност, като в по-общ план става дума за цивилизационна идентичност. Според него общественото развитие неминуемо ни тласка към сблъсък между исляма и Запада. Всъщност истината е тъкмо обратната - салафитско-фундаменталисткото тълкувание на исляма не е толкова религиозна, колкото политическа доктрина, която се налага силово. Тя обаче е осъдена на изчезване, тъй като не отговаря на съвременните промени и на модернизацията. По-голямата част от мюсюлманите вярват в отвъдното, сякаш са програмирани по рождение.
Това се насажда у
тях от семейната
среда,
обществото и образователната система, като определя техния светоглед и съзнателно поведение. Вина за това състояние има и държавата, която е изоставила възпитателната си роля в полза на верските институции, ръководени от религиозната догма и суеверията. Сблъсъкът между тези схващания и течения, чиито привърженици добре разбират, че са непригодни за съвременния живот, от една страна, и изискванията, които той налага, от друга, се задълбочава с развитието на глобализацията и огромния напредък на западния свят в научно-технологичната сфера, медицината, икономиката и социалните науки.
Тази непригодност засилва чувството на маргинализираност у мюсюлманите, чиито общности са в незавидната роля да бъдат само консуматори на продуктите на западната християнска цивилизация. Подобни чувства са толкова по-силни, колкото е унижението от неуспеха на арабско-мюсюлманския свят, който през Средновековието преживяваше разцвет и беше разпрострял властта си върху половината свят, докато Европа тънеше в мрак. По такъв начин мюсюлманите са раздвоени между две реалности - тази от VII век и днешния ХХI век. Вътрешното им раздвоение се изразява и във външно противопоставяне помежду им, от една страна, и с останалия свят, от друга. Ислямският халифат има черна история, изпъстрена с убийства и кръвопролития. Затова неговото възстановяване не може да бъде приемливо в ХХI век. Повечето от мюсюлманите добре разбират абсурдността да се живее днес по стандартите на древните времена.
Поради това те отхвърлят провъзгласяването от “халифа”.
Абу Бакр ал Багдади на “Ислямска държава” или халифат върху завзетите от ИДИЛ земи и са готови да се противопоставят на терористите. Следователно сблъсъкът в рамките на ислямското вероизповедание е далеч по-голям, отколкото този между исляма и християнството.
По всичко изглежда, че ислямските идейни течения са обявили война на западния свят, който те обозначават като “християнски”. Всъщност няма подобно препокриване поради светския характер на тези общества, в които църквата не играе политическа роля в рамките на националните държави. От своя страна самите мюсюлмани трябва да отхвърлят салафитския прочит на религията и да си дадат сметка за катастрофалното състояние на ислямското общество като резултат на екстремисткия курс на своите ръководители. В това отношение те могат да се поучат и от опита на западните общества.
Следователно свидетели сме на борба между исляма, от една страна, и целия останал свят, от друга, а не на верско противопоставяне ислям - Запад. Това е така, защото ислямът дели света на две - мюсюлмани и не-мюсюлмани. Самите мюсюлмани следва да си зададат въпроса: какво могат да дадат на човечеството, преди да поискат от него да ги уважава? Онова, което направи “Шарли ебдо”, а преди това и датските карикатури, може да е недопустимо като подигравка с религиозните символи, но въпреки това свободата на изразяването на мнения, включително и на критични, също е свещено за западния свят. Тези творци изразяват своите виждания, без да притежават религиозна или политическа власт. Проблемът е в това, че ислямът е едновременно религия, но и държава. “Ислямската държава” не е някакво уникално арабско-ислямско явление - онези, които са ужасени от ИДИЛ и от “Ал Кайда”, както и от останалите групировки на политическия ислям, би следвало да си спомнят за немюсюлманската история и в частност европейската, чиито жители са преживели не по-малък ужас и насилия от сегашните престъпления на джихадистите.
Нима Инквизицията с нейния арсенал от мъчения и бруталното налагане на папската власт върху гражданите са се отличавали с по-малка жестокост? Означава ли това, че трябва да обявим, че християнството е религия на насилието? Истината е, че всяка религия, която реши, че е богоизбрана и че всички останали не са носители на божествената мъдрост, и която налага властта си от името на Господа, рано или късно прибягва до терор и насилствено налагане на своята догма. Според салафитското схващане “Ислямската държава” и подобните формации са законните наследници на религията, които арабските общества следва да приемат. Тези ислямистки формации са резултат и на религиозните наръчници, които са изпълнени с омраза към немюсюлманите, преподавани в училищата на ученици от най-крехка възраст, както и в религиозните и шериатските факултети и колежи от типа на “Ал Азхар”. В тях се твърди, че мюсюлманите са богоизбраната нация и че избраната от Господа религия е ислямът. Следователно всички хора трябва да го възприемат. Сред факторите, които карат мюсюлмански младежи да изберат тероризма, е и твърдението, че за праведния живот ще бъде въздадена награда на онзи свят, а не в човешкото общество.
Училища и уроци
по насилие
В Пакистан има над 20 хиляди религиозни училища, в които се учат стотици хиляди млади хора, а учители са религиозни предводители, преподаващи омраза и насилие срещу другите религии и малцинствата, както и базисни познания за терористична дейност. Десетки са и религиозните сателитни телевизии, които излъчват 24 часа в денонощието програми и интервюта, призоваващи към убийството на християните, евреите и безбожниците. Освен това, те показват “правилния” начин на живот и мислене, позовавайки се на текстове от Корана и на предания за живота по времето на пророка Мохамед.
Стандартни са
заплахите
с божествено възмездие, както и призивите към джихад срещу безбожниците, избиването на мъжете и поробването на жените им и тяхното обезчестяване. Подобни деяния, извършвани от тези организации в Ирак, Афганистан и Пакистан, както и в други държави, се показват на света в ужасяващите записи в интернет и социалните мрежи. Преди около десетилетие излезе книга със заглавие “Управление на варварството” на Абу Бакр Наджи. В нея той призовава към повече разрушения и хаос в държавите като предпоставка за създаването на очакваната “ислямска държава” през всичкото онова време, последвало рухването на халифата. Тази книга изигра ключова роля за формирането идеологията на тероризма. Идейната криза в ислямската мисъл е свързана с буквалното интерпретиране на текстовете, призоваващи към насилие, за сметка на просветения и плуралистичен ислям, което в крайна сметка доведе до появата на множество течения на фундаменталисти, салафисти и джихадисти. Историкът Ели Бернауи, автор на книгата “Религиите, които убиват”, твърди, че религиите, основаващи се на божествени писания, често се отличават с буквалистично придържане към оригиналния текст като към абсолютна истина. Обратното - религиите на Азия са по-близо до светските философии, а тези от гръко-римската епоха са част от инструментариума на социалните отношения. Според същия автор при християнството фундаментализмът е преодолян в течение на векове реформи през Ренесанса и Просвещението. Освен това от самото начало в тази религия са се съдържали елементи на светското начало и принципа за разделение на духовното начало от светската власт, изиграл определяща роля за поставянето на религията извън политиката. До голяма степен това се отнася и за еврейския фундаментализъм, отслабен в резултат на създаването на ционистката държава и на ционизма като национална религия без претенции за универсализъм. Единствено ислямският фундаментализъм според този автор представлява уникална заплаха за човечеството, тъй като не различава религия от политика. Както твърди Франсис Фукуяма, съвременният прочит на корана, който е нововъведение в историята на този свят, до голяма степен оказва влияние върху съвременните арабски общества.