Със социоложката МИРА РАДЕВА разговаря Мила Гешакова
- Атентатът в Париж срещу карикатуристите от "Шарли Ебдо" мобилизира милионна подкрепа за свободата на словото по света. "Аз съм Шарли" ли е вашата позиция, или "Аз съм с Шарли"?
- Първо да уточня - не е "Шарли", а е "Чарли". Някои коментатори се досетиха да направят връзка между седмичника "Шарли" и великия филм с Чарли Чаплин "Диктаторът". Един филм, в който се осмива хитлеристкия режим. Асоциацията е пряка, защото Чарли на френски се произнася Шарли. Връзката, която можем да направим , е за ролята и силата на сатирата в различни исторически времена.
А иначе атентатът в Париж е знак за много
дълбок сблъсък
между
цивилизации, култури, начин на мислене. Аз не мога да бъда другаде освен от страната на свободните хора, на демократите, на свободата на словото. Не мога да се солидаризирам под каквато и да било форма с хора, които налагат мнението си чрез разстрели. Свободата и любовта са най-висшите човешки ценности. И ако ни ги отнемат, оставаме без нищо. Част от човечеството дотолкова е лишено от основни блага, че им е невъзможно или много трудно да мислят за свобода и демокрация. Но това, че ги разбирам, не означава, че съм на тяхна страна. Западният свят - с неговата свръхматериалност, самодоволство и нарцисизъм, с неумението да забележи всички болки около себе си, е в голям дълг към тези хора и вероятно провокира тези крайни реакции. И ние, свободните хора, способни да ценим свободата си, не сме невинни, а сме съучастници в този разстрел.
- Двамата братя Куаши, които брутално разстреляха карикатуристите от "Шарли ебдо" са второ поколение французи, останали сираци, които френската държава е отгледала. Не са ли пример за крах на мултикултурната политика във Франция и Европа?
- Проблемът е глобален. Не стои ли същият въпрос към политиката на САЩ по отношение на арабските държави? Тук сблъсъкът е между западните ценности, осигурили просперитет, развитие, чувство за демократичност само за част от човечеството, а една голяма част от света тъне в мизерия и е лишена от хоризонта на мислене на западноевропейците. Нима ние, българите, не изживяваме подобен конфликт с нашите роми? Цели села са пропищели от обнаглелите ни мургави събратя, които изнасилват и ограбват баби и дядовци на преклонна възраст.
- Анализатори говорят за истинска религиозна война между два свята. Как да се разберат?
- Мисля, че опасността става все по-голяма, защото пропастта е огромна и защото, да, ние имаме право да защитаваме и трябва да зищитим нашите идеали за свобода и демокрация. Обаче трябва да си даваме сметка, че не може да не защитим журналистите, които паднаха в жертва, а също и ценностите си. Трябва обаче да го правим с ежедневното си поведение, а не само на предизвикани митинги след голяма злина.
- Защо тъкмо държавата - символ на свободата и толерантността, стана арена на кървавата разправа на религиозни фанатици с френските сатирици карикатуристи, а чрез тях и със свободата на словото?
- Защото конфликтът с хората от Магреба, хората от арабски произход, живеещи във Франция, тлее години наред. Този проблем моите колеги социолози изследват още от 90-те години, когато бях там на специализация. Тогава проведоха социологически проучвания в северните квартали на Париж, населени с хора като двамата братя Куаши - отхвърлени и маргинализирани от френското общество, макар и израснали в него. Опитите на всички правителства на Митеран да интегрира французи и араби просто завършиха с крушение.
- Какво им попречи?
- След Алжирската криза част от населението там се преселва във Франция по икономически причини. Децата им се раждат във Франция и са с френска националност, французи са.
Френското
общество обаче
не ги приема,
не приема техните нрави и манталитет. Например мъжът от арабски произход, който се изживява като център на света, трудно намира реализация в общество като френското, проповядващо равенство на половете. Получава се парадокс:
младият арабин
не иска да бъде
изравняван с
жената, тя обаче
иска
Той не се образова, но тя го прави. Затова и по-нататък тя се реализира в професията, напуска гетото и често се омъжва за французин. Впрочем французите имат слабост към арабските жени (спомнете си актрисата Изабел Аджани, дете от смесен брак, която символизира женската красота), защото се чувстват горди, че ги освобождават и еманципират. Почувствали се горди в цивилизационния си поход обаче, французите забравят, че лишават младите мъже от едни от малкото им утехи - да имат дом, семейство, съпруга, която ги подкрепя. Спомнете си популярната песен "Айша". В нея става дума тъкмо за момчето, на което Айша не обръща никакво внимание. "Ела, ще ти дам всички богатства, за да бъдеш моя", казва й момчето, а тя минава край него като кралица и му отговаря: "Нищо не струват твоите богатства. Единственото, което искам, е ти да ме обичаш и да се отнасяш с мен като с равна. Искам да бъда себе си, да бъда независима жена." Текстът на тази песен много точно илюстрира цивилизационния конфликт.
Арабките
вървят напред,
а арабските мъже на 16,17,18 г. са лишени от всякаква перспектива.
Те са родени там, техните бащи са се надявали, че влачейки най-тежкия възможен труд, ще дадат добро бъдеще на децата си, а всъщност става така, че остават без нищо. Нямат образование, обществото ги отхвърля, нямат препитание, нито се надяват да имат семейство, нито съпруга, нито деца. Какво им остава на тези хора?
- Излиза, че мултикултурализмът ги тласка към джихадистите?
- Тези хора не могат да прегърнат нещо, което ги лъже и заблуждава, че един ден ще имат някакъв статут, дори изгаряйки на кладата. Тази е истината. И затова това положение е бомба с часовников механизъм. Моите колеги го установиха още през 90-те години, след политиките на Митеран, които не успяха. По онова време в университетските столове се предлагаше дори арабска храна. Немалко усилия да приобщят тези малцинства полагаха и френските интелектуалци и културтрегери.
Още преди четвърт век в северните квартали санираха и боядисаха жилищните сгради, направиха градинки за децата. И какво от това? Предупреждаваха ме: "След 17 часа да не си минала оттам - или ще те ограбят, или ще те изнасилят".
- "Бог е по-важен от свободата и демокрацията за 1,6 милиарда души по света и ние трябва да се съобразяваме с това", предупреди анализатор. Споделяте ли тази позиция?
- Това не е Бог, а отчаяно вкопчване в някаква утешителна идеология. Когато един млад арабин заявява: "Искам да живея по законите на Шериата", той всъщност казва: "Не виждам как мога да живея в този западен свят, който ми носи само болка".
Радикалният изслям всъщност е идеология на отчаянието, на безизходицата. Това са
хора без изход,
които нямат нищо
в живота
Затова се взривяват. Крайната агресия всъщност е израз на дълбок страх.
Смятам, че нито една човешка ценност не трябва да се отстоява в степен, в която накърнява чувствата на останалите. Нищо не е абсолютно! Трябва да си даваме сметка, че нашият свят пренебрегва тези 1,6 млрд. хора по света. И че те нямат дори шанс ни да мислят в нашата интелектуална перспектива.
- Някои виждат заплаха за България от подобни атентанти в хората, които се бият на страната на джихадистите, и после се връщат по домовете си през България. Доколко е реалистична такава заплаха?
- Конфликтът с исляма е много сериозен и се задълбочава. Случилото се в Париж е повод да излезем от егоистичното си българско дребнотемие и да влезем в проблемите на глобалния свят, който, за съжаление, прилича все повече на барутен погреб. Само си представете жена, която се взривява, а тези дни 10-годишно момиченце в Нигерия го направи. Не мисля, че журналистите трябва да се откажат от ролята си на мисионери на свободата, но трябва и да си дават сметка, че бедността на тези 1,6 млрд. по света може да роди безпросветно насилие и терор, а словото и сатирата са за това, да предотвратяват всяко насилие, нали?