Mакар и разочаровани от резултатите от 5 октомври, българите не трябва да се надяват на нови избори. Просто защото такива няма да има. Поне по три причини.
Първата е, че самата Европа няма да ни го позволи. Тя прекрасно оценява в каква дълбока икономическа, финансова и социална криза сме. А ако към нея добавим и нова политическа (поредни предсрочни избори), тя може да се превърне в камъчето, което да обърне каруцата България.
А на ЕС вече му стигат неговата си криза, "Ислямската държава", а напоследък и еболата. Та нова драма, и то във ветровит геополитически регион ще му дойде в повече. Пък и едва ли има сили, че и средства да гаси пореден пожар след "гръцкия" от миналата година.
Има и още нещо. Европа е инвестирала у нас не толкова в нови и високотехнологични производства, а предимно в сферата на потреблението - търговия, услуги, банково дело. И евентуален срив на всичко това би означавал и риск от пресъхване на реките от пари, които ежедневно текат от България към нея.
Не искам да вещая крайности, но Европа едва ли е забравила какво се случи в Италия през втората половина на 70-те години. В сходна на нашата ситуация там станаха много "модерни" две неща - т.нар. пролетарска експроприация (иначе казано - разграбване) на предимно чуждите търговски вериги и политически тероризъм - от ултраляв до крайнодесен.
По-пресни примери може да се дадат и с Латинска Америка, но все пак тя е по-далече. А Европа наистина се бои от подобни събития, пък били те и в периферията й. И няма да ги допусне. Следователно и ще упражни всичкия натиск, на който е способна, България да мине без предсрочни избори.
Втората причина те да бъдат избегнати е в манталитета на българските политици. За мнозинството от тях влизането им впарламента, независимо дали като управляващи, или опозиция, е не въпрос на принципи и отговорности, а чиста далавера. И всички вкупом не спират да го доказват и след 5 октомври.
"Простата" далавера започва с онези 35,6 млн. лева годишна държавна субсидия (общо 142,4 млн., ако изкарат целия си мандат), които партиите биха си "делнали" от нашите, на данъкоплатеца, пари. За първите - ГЕРБ, това си е по милион и отгоре на месец, за БСП и ДПС - "само" по половин, и т.н. Че даже и Дончева, и Светльо, макар и извън парламента, и те "едва" ще връзват двата края с по някакви си 10-11 минимални заплати месечно.
Българинът го е рекъл много точно - "Ахмак лозе копа, юнак вино пие".
"По-сложната" далавера е в напълно основателните страхове на всички парламентарно представени партии от резултатите им при евентуални предсрочни избори.
Поне пред двама от четиримата "нови" играчи дори и непосредственото им бъдеще е бременно с неясноти. Реформаторите започнаха да се "деформират" по шевовете още от първите си дни и хич не е изключено и да се "деформатират".
Както се майтапят форумците, на свой ред даже и Бареков вече напуснал ББЦ и емигрирал в Брюксел.
Съдейки обаче по досегашната практика, никой от депутатите им няма да се откаже от мястото си на парламентарната скамейка. Защото може да му е не само за първи, но и за последен път...
По-любопитна е съдбата на АБВ. Може да се развие в две посоки - или да повтори участта на Евролевицата, която през 1997-2001 г. прелетя през парламента за един мандат, или пък, включително и по чисто биологични причини, да поеме от БСП "новото ляво" знаме. И в двата случая обаче на "алтернативата" й трябва време.
Колкото до ПФ, ако не направи някой сериозен гаф, по принцип перспективите му са светли. От една страна, защото мнозинството българи останаха доста смутени, най-меко казано, от изборното поведение на ДПС.
От друга страна, защото "Атака" се оказа чудесен резервоар за патриотите, от който, както и от този на анти-ДПС линията може да се точи още. Но и на тях за това им е нужно време...
От “старите” играчи като че ли най-ясни са атакистите. Техният потенциал май наистина се изчерпа. И ако са коректни, може би трябва да благодарят за резултата си от 5 октомври главно на ДКЕВР.
Без новите цени на тока те вече щяха да са просто екзотичен сериал от политическото минало на прехода ни.
Няма кой да бърза и от “тримата големи”. ДПС постигна парламентарния си зенит. След случая “Бат'Сали” са очевидни поне две неща – че пак ще има промяна в Изборния кодекс и че гласовете от чужбина повече няма да се добавят механично към получените на национално равнище.
А и от двете движението губи. И по-добре след 4 г., а не веднага. Така си обяснявам и готовността му да даде на бъдещото правителство не 100, а цели 300 дни толерантност.
От историята помним, че колкото повече я настъпват, толкова БСП става по-силна. И е рано да я отписваме. Първото, което ще опита, е, отново по аналогия с Евролевицата,
да “глътне” АБВ.
Но тъй като трудно ще й се получи, току-виж подобно на “сестрите” си от бившия соцлагер се европеизирала не само на думи, но и на практика. А не за пореден път да сменя само козината, но не и нрава си. Всъщност тя май затуй и избра да е в опозиция – там по-лесно се ближат рани и още по-лесно се лъже за поредното “обновление”.
И стигаме до ГЕРБ, пардон, до Бойко Борисов. Две групи числа привличат вниманието – 121 – 110 – 90 и 117 – 97 – 84. Едната е от предизборните му декларации с колко депутати би управлявал, а другата показва движението на броя им от 2009 г. досега.
Бойко Борисов последователно се отказа от първата и кандиса на втората. Изводът е, че той иска отново да е премиер, независимо от количеството на подкрепящите го партии и депутати, от споразумения и договорености и т.н. Просто трябва да изчакаме да приключат надхитрянията, за да го видим пак на “Дондуков” 1. Сиреч около месец.
Впрочем от “европейската камбанария” в позицията на Борисов няма да има нищо нелогично.
С което е свързана и третата причина да твърдя, че ще имаме правителство, а не нови избори.
Съвременната континентална (съзнателно изключвам британската) управленска практика е много шарена. Противно на широко разпространеното мнение, “голяма коалиция” (ЕНП + ПЕС) има не само в Германия и Гърция, но и в Австрия, Италия и Румъния. В други три държави (Испания, Португалия и Унгария) управлява ЕНП, а в пет (Франция, Дания, Чехия, Словакия и Швеция) – ПЕС.
Естествено, не навсякъде тези формули са “чисти”. Има ги и с “добавки”, но
важното е кой ги доминира.
Континентална Европа не робува и на въпроса колко партии да участват пряко в управлението и дали задължително то да е с абсолютно мнозинство (50% + 1 депутат). В нея срещаме от еднопартийни правителства (Испания) до петпартийна коалиция (Финландия), както и присъствие на национални малцинства (Румъния).
С други думи, Борисов наистина разполага с широки възможности за избор на формулите и в законодателната, и в изпълнителната власт. И ще реализира която (или които) и да е от тях.
Пък и без това още отсега ни е ясно (ако цитирам мисълта на един пишещ колега), че всяка една ще бъде просто “външният интериор” на управлението му. И доколкото от тази гледна точка вече 25 г. на свой ред пък изборите все са нещо като “вътрешния екстериор” на прехода ни, всъщност и защо ли са ни и сега, на това ни дередже?